Маргьорит напразно се опита да пробие тази жива бариера. Няколко пъти вратата се отваря и затваря и всеки път през пролуката се виждаше Катерина, подмладена, оживена и енергична, като че ли нямаше повече от двадесет години. Тя пишеше, получаваше писма, разпечатваше ги, даваше заповеди, обръщаше се към едни с думи, към други с усмивка и най-приятелски се усмихваше на тези, които бяха покрити с най-много прах и кръв.
Сред всичкото това суетене, което изпълваше със страшен шум Лувъра, от улицата долиташе все по-зачестената стрелба от аркебузи. „Никога няма да се добера до нея — каза си Маргьорит, след като беше направила три безполезни, опита пред стражата. — Вместо да си губя времето, по-добре да отида при брат ми.“
В този момент мина херцог дьо Гиз. Той идваше само да съобщи на кралицата за смъртта на адмирала и пак да се върне в касапницата.
— О, Анри — извика Маргьорит, — къде е наварският крал?
Херцогът я изгледа удивено, поклони й се и без да отговори, излезе със своите войници.
Маргьорит се спусна към един капитан, който се канеше да излезе от Лувъра, и преди тръгването си даде команда на войниците си да заредят аркебузите.
— Къде е наварският крал? — запита тя. — Господине, къде е наварският крал?
— Не зная, ваше величество — отговори капитанът. — Аз не служа при негово величество.
— А, любезни Рьоне — извика Маргьорит, разпознавайки парфюмериста на Катерина. — Вие ли сте… вие ли току-що излязохте от майка ми… Не знаете ли какво е станало с мъжа ми?
— Негово величество наварският крал съвсем не ми е приятел, ваше величество… Би трябвало да си спомните. Казват дори — прибави парфюмеристът с гримаса, която приличаше повече на скърцане със зъби, отколкото на усмивка, — казват дори, че той се осмелявал да ме обвинява, че в съучастничество с нейно величество Катерина съм отровил майка му!
— Не, не — извика Маргьорит, — не вярвайте на това, добри ми Рьоне!
— О, малко ме интересува, ваше величество — каза парфюмеристът. — Нито наварският крал, нито приближените му са кой знае колко страшни в този момент.
И той обърна гръб на Маргьорит.
— Господин дьо Таван, господин дьо Таван! — извика тя. — Една дума, само една дума, моля ви!
Таван, който току-що минаваше, се спря.
— Къде е Анри дьо Навар? — запита Маргьорит.
— Бога ми — отговори Таван високо, — предполагам, че скита из града с техни сиятелства д’Алансон и дьо Конде.
После каза съвсем тихо, така че само Маргьорит да го чуе:
— Красива кралице, ако искате да видите този, за чието място бих дал живота си, почукайте на оръжейната на краля.
— О, благодаря ви, Таван — отговори Маргьорит, която от всичките приказки на Таван беше чула само последното указание. — Благодаря, отивам.
И спускайки се нататък, тя прошепна:
— О, след всичко, което му обещах, след начина, по който той се държа към мене, когато бях скрила този неблагодарник Анри в будоара си, не мога да го оставя да загине.
И тя почука на вратата на кралските покои, но те се охраняваха отвътре от две отделения гвардейци.
— Не може да се влиза при краля — каза офицерът приближавайки се бързо до нея.
— Дори и аз ли? — запита Маргьорит.
— Заповедта е обща за всички.
— И за мен, наварската кралица! За мен, неговата сестра!
— Заповедта не допуска изключения. Моля да ме извините, ваше величество.
И офицерът затвори вратата.
— О, той е загубен! — извика Маргьорит, разтревожена от всичките тези зловещи лица, които, когато не горяха в мъст, изразяваха непреклонност. — Да, да, разбирам всичко… разбирам всичко… послужили са си с мен като с примамка… Аз съм клопката, в която подмамиха и избиват хугенотите. О, ще вляза, та ако ще да ме убият!
И Маргьорит се спусна като обезумяла по коридорите и по галериите, когато изведнъж, минавайки край малка врата, чу тихо, почти злокобно пеене, толкова монотонно беше то. Някой пееше в съседната стая с треперещ глас протестантски псалм.
„Дойката на брат ми, краля, добрата Мадлон, значи, тя е там — сети се Маргьорит, озарена от внезапна мисъл. — Тя е там. Боже на християните, помогни ми!“
И изпълнена с надежда, Маргьорит почука тихо на малката врата. Действително сред предупреждението, което му беше направила Маргьорит, след разговора си с Рьоне, след излизането си от кралицата-майка, на която като добър дух бе поискала да се възпротиви горката малка кучка Фебея, Анри бе срещнал неколцина католически благородници, които под предлог да му окажат чест, го бяха придружили до покоите му, където го чакаха двадесет хугеноти. Те не искаха да го напуснат, защото от няколко часа над Лувъра витаеше предчувствието за тази съдбоносна нощ. И те стояха така при него, без някой да ги смущава. Най-сетне, при първия удар на камбаната на Сен-Жермен д’Оксероа, която отекна във всички тия сърца като погребален звън, при тях се яви Таван и сред мъртвешко мълчание съобщи на Анри, че крал Шарл IX иска да му говори.