— Ха, ха, ха — избухна в зловещ смях Шарл. — Да си спомня какво съм казал ли ме съветваш? Verba volant4, както казва сестра ми Марго. Ами всички тези, погледни — добави той, показвайки с пръст града, — нима всички тези не са ми служили вярно? Не бяха ли храбри в боя, не ми ли даваха мъдри съвети, не ми ли бяха предани винаги? Всички бяха добри поданици, но хугеноти. А аз искам само католици.
Анри стоеше безмълвен.
— Така. Разбрахте ли ме, Анрио? — извика Шарл IX.
— Разбрах, ваше величество.
— Е, и?
— И не виждам защо наварският крал ще прави това, което толкова благородници и бедни хора не правят. Защото в края на краищата, ако всичките тези нещастници умират, те умират, защото са им предложили това, което ваше величество ми предлага, и са отказали, както отказвам и аз.
Шарл стисна ръката на младия принц и като впи в него поглед, чиято безизразност скоро се превърна в див блясък, извика:
— Ти си въобразяваш, че аз съм си дал труда да предлагам католицизма на тези, които колят там?
— Ваше величество — каза Анри, освобождавайки ръката си, — нима вие нямате намерение да умрете верен на религията на вашите деди?
— Разбира се, дявол да го вземе, а ти?
— И аз също, ваше величество — отговори Анри.
Шарл изрева яростно и грабна с трепереща ръка аркебузата си, поставена на една маса. Анри, долепен до стената, с обляно в пот тревожно чело, но спокоен привидно благодарение на удивителното си самообладание, следеше всичките движения на страшния монарх, впил жаден поглед като птица, омагьосана от змия.
Шарл зареди аркебузата си и като тропна с крак, заслепен от ярост, извика, заплашвайки Анри със смъртоносното оръжие:
— Ще се отречеш ли?
Анри остана безмълвен.
Шарл IX разтърси сводовете на Лувъра с най-страшната ругатня, която някога е излизала от устата на човек, и бледото му лице посиня.
— Смърт, отричане или Бастилия! — извика той, прицелвайки се в наварския крал.
— О, ваше величество — извика Анри, — нима ще ме убиете, мен, своя брат?
Анри с несравнимата прозорливост, която беше най-голямата му сила, отклони отговора, който му искаше Шарл IX. Защото, без никакво съмнение, ако този отговор беше отрицателен, Анри щеше да бъде убит.
Така, понеже след крайните пароксизми на яростта непосредствено настъпва реакция, Шарл IX не повтори въпроса си към наварския крал и след моментно колебание, ръмжейки глухо, той се обърна към отворения прозорец и се прицели в един човек, който тичаше по отсрещния кей.
— Трябва все пак да убия някого! — извика Шарл IX, блед като мъртвец, с налени с кръв очи.
И стреляйки, повали човека, който тичаше. Анри простена.
Тогава, обзет от страшно въодушевление, Шарл пълнеше и стреляше без почивка, надавайки радостни викове всеки път, когато улучеше.
„Свършено е с мен! — каза си наварският крал. — Когато вече няма кого да убива, ще убие мен!“
— Е, какво? — чу се внезапно един глас зад тях. — Свършено ли е вече?
Беше влязла Катерина Медичи, тя бе дошла, без да я чуят, при последния изстрел.
— Не, хиляди гръмотевици! — изръмжа Шарл, като хвърли аркебузата на пода. — Не, вироглавецът с вироглавец… не иска!
Катерина не отговори. Тя извърна бавно очи към тази част на стаята, където седеше Анри, неподвижен като фигурите от гоблена, на който се беше облегнал. После отправи поглед към Шарл, сякаш искаше да каже: „Тогава защо е още жив?“
— Той е жив, жив е — измърмори Шарл IX, който отлично разбра този поглед и затова отговори без колебание, — той е жив, защото… е мой роднина.
Катерина се усмихна.
Анри видя тази усмивка и разбра, че трябва да се бори главно с Катерина.
— Ваше величество — каза той, — всичко идва от вас, разбирам отлично, а не от шурея ми Шарл. Ваша е идеята да ме привлечете в клопка, вие сте измислили да направите дъщеря си примамка, която да ни погуби всички. Вие ме отделихте от жена ми, за да не й причините мъката да ме види убит пред собствените й очи…
— Да, но това няма да стане — извика друг един треперещ и страстен глас, който Анри веднага позна и който накара Шарл IX да потрепери от изненада, а Катерина от ярост.
— Маргьорит! — прошепна Шарл IX.
— Дъще! — измърмори Катерина.
— Ваше величество — каза Маргьорит на Анри, — вие ме обвинихте с последните си думи и едновременно имате и нямате право. Имате право, защото аз действително съм средството, с което си послужиха, за да ви погубят всички. И нямате право, защото аз не знаех, че вие отивате към собствената си гибел. Аз самата, господине, както ме виждате, дължа живота си на една случайност, защото може би майка ми ме е забравила. Но щом узнах, че сте в опасност, аз си припомних своя дълг. И така, дългът на съпругата е да сподели съдбата на своя мъж. Изпратят ли ви в изгнание, господине, аз ще ви последвам в изгнанието. Затворят ли ви, и аз ще бъда пленница. Ако ви убият, умирам и аз.