Маргьорит потрепери, като видя младия принц, повече отколкото би потреперила, ако видеше Шарл IX или самата кралица-майка. Човек не би казал впрочем, като погледне херцога, че става нещо необичайно в града или в Лувъра. Той беше облечен както винаги изискано, дрехите и бельото му излъчваха парфюми, които Шарл IX мразеше и които херцог д’Анжу и той непрекъснато употребяваха. Само опитното око на Маргьорит можеше да забележи, че беше по-блед от обикновено и въпреки лекото треперене на пръстите на ръцете му, красиви и грижливо поддържани като ръцете на жена, той таи в сърцето си радостно чувство.
Д’Алансон влезе най-естествено и се приближи до сестра си, за да я целуне. Но вместо да му поднесе бузите си, както постъпваше с Шарл или с херцог д’Анжу, Маргьорит се поклони и му поднесе челото си. Херцог д’Алансон въздъхна и я докосна с бледите си устни.
После седна и започна да разправя на сестра си кървавите новини от нощта: бавната и страшна смърт на адмирала, моменталната смърт на Телини, който, пронизан от куршум, веднага издъхнал. Той се разпростря, задълба се в кървавите подробности на тази нощ с онази странна жажда за кръв, която беше характерна за него и за двамата му братя. Маргьорит го остави да приказва.
След като разказа всичко, той замълча.
— Сигурно не сте дошли само за да ми разкажете всички тези неща, нали, братко? — запита Маргьорит.
Херцог д’Алансон се усмихна.
— Сигурно имате да ми кажете още нещо.
— Не — отговори херцогът, — чакам.
— Какво чакате?
— Не ми ли бяхте казали вие, скъпа, обична Маргьорит — поде херцогът, приближавайки креслото си до креслото на сестра си, — че бракът с наварския крал се извършва против вашата воля?
— Да, разбира се. Аз не познавах беарнския принц, когато ми предложиха да се омъжа за него.
— А след като се запознахте, не ми ли казахте, че не изпитвате никаква любов към него?
— Казах ви го и това е вярно.
— По ваше мнение този брак беше вашето нещастие, нали?
— Скъпи Франсоа — каза Маргьорит, — когато един брак не е върховно блаженство, той винаги е върховна скръб.
— Е, добре, скъпа Маргьорит, както ви казах, аз чакам.
— Но какво чакате, кажете!
— Да изявите своята радост.
— За какво да се радвам?
— На този неочакван случай, който ви се представя, да възвърнете свободата си.
— Свободата си ли? — поде Маргьорит, която искаше да го принуди да изясни докрай мисълта си.
— Да, вашата свобода. Вас ще ви разведат с наварския крал.
— Ще ме разведат? — възкликна Маргьорит, впивайки поглед в очите на младия принц.
Херцог д’Алансон се опита да издържи погледа на сестра си, но скоро отмести смутено очи.
— Да ме разведат? — повтори Маргьорит. — Чакайте, братко. Много бих искала да ми изясните докрай този въпрос. Как смятат да ни разделят?
— Но — измърмори херцогът, — Анри е хугенот.
— Точно така, но той никога не е скривал религията си и всички знаеха това, когато ни ожениха.
— Да, но след вашата сватба, мила сестро — каза херцогът и лицето му неволно се озари от радост, — какво е правил Анри?
— Вие го знаете по-добре от когото и да било, Франсоа, понеже той прекарваше по цял ден във ваша компания. На лов или в разни игри.
— Да, разбира се. Дните — поде херцогът, — дните, а нощите?
Маргьорит млъкна и на свой ред сведе очи.
— А нощите? — продължи д’Алансон. — Нощите къде е прекарвал?
— Е, и? — каза Маргьорит, чувствувайки, че все трябва да отговори нещо.
— Е, и… той ги е прекарвал при баронеса дьо Сов.
— Откъде знаете? — извика Маргьорит.
— Знам го, защото това ме интересуваше — отговори младият принц, пребледнявайки и разкъсвайки бродерията на ръкавите си.
Маргьорит започна да се досеща какво бе пошушнала Катерина на Шарл IX, но се престори, че нищо не разбира.
— Защо ми казвате всичко това, братко? — запита тя с чудесно изиграна печал. — Дали за да ми напомните, че никой тук не ме обича и не държи на мен? Нито тези, които природата ми е дала за защитници, нито този, когото църквата ми е дала за съпруг!
— Вие сте несправедлива! — живо възрази херцог д’Алансон, като приближи още повече креслото си. — Аз ви обичам и ви закрилям.
— Братко — каза Маргьорит, гледайки го втренчено, — вие имате да ми казвате нещо от страна на кралицата-майка!
— Аз ли? Лъжете се, сестро, кълна ви се. Какво ви кара да мислите така?
— Мисля така, защото вие скъсвате приятелството, което ви свързваше с моя мъж, защото изоставяте каузата на наварския крал.