— Каузата на наварския крал? — възкликна херцог д’Алансон смутено.
— Да, разбира се. Вижте какво, Франсоа, да говорим откровено. Вие поне двадесет пъти сте признавали, че не можете да се издигнете и дори да се задържите един без друг. Този съюз…
— Стана невъзможен, сестро — прекъсна я херцог д’Алансон.
— Защо?
— Защото кралят има други намерения за вашия мъж. Извинете, сгреших, като го нарекох ваш мъж. Исках да кажа, намерения спрямо Анри дьо Навар. Нашата майка е отгатнала всичко. Аз се бях свързал с хугенотите, защото мислех, че хугенотите се ползват с благоволение. Но ето че убиват хугенотите и че след една седмица няма да останат и петдесетина хугеноти в цялото кралство. Аз подадох ръка на наварския крал, защото той беше… ваш мъж. Но ето че сега той вече не е ваш мъж. Какво ще кажете за това вие, която сте не само най-красивата жена на Франция, но и най-умната личност в кралството?
— Ще кажа — отговори Маргьорит, — че добре познавам нашия брат Шарл. Вчера го видях в един от неговите пристъпи на безумие, всеки от които съкращава живота му с по десет години. Ще кажа още, че тези пристъпи за нещастие се подновяват и стават все по-чести и по-чести, така че по всяка вероятност нашият брат Шарл няма да живее дълго. Ще кажа накрая, че полският крал ще умре наскоро и че сериозно се говори да се избере на негово място френски принц. Ще кажа още, че при такива обстоятелства сега не е момент да изоставяш съюзниците си, които, ако избухне сражение, могат да ни дадат съдействието на един народ и подкрепата на едно кралство.
— А вие? — извика херцогът. — Не извършвате ли предателство, и то много по-голямо, като предпочитате чужденеца пред брат си!
— Обяснете ми, Франсоа, в какво и как съм ви предала.
— Вие сте поискали вчера от краля да спаси живота на наварския крал.
— Е, и? — запита Маргьорит с престорена наивност.
Херцогът скочи изведнъж, обиколи два-три пъти стаята като обезумял, после се върна и улови ръката на Маргьорит.
Тази ръка беше каменна и студена.
— Сбогом, сестро, — каза той, — вие не пожелахте да ме разберете. Обвинявайте само себе си за нещастията, които могат да ви сполетят.
Маргьорит пребледня, но остана неподвижна на мястото си. Тя изчака херцог д’Алансон да излезе, без да направи и най-малко движение да го спре. Но едва излязъл в коридора, той веднага пак се върна.
— Слушайте, Маргьорит — каза той, — забравих да ви кажа нещо. Утре в същия този час наварският крал ще бъде мъртъв.
Маргьорит извика, защото мисълта, че тя става оръдие за убийство, я ужасяваше така силно, че не можеше да я понесе.
— И вие няма да попречите на тази смърт? — запита тя. — Няма да спасите вашия най-добър и най-верен съюзник?
— От вчера наварският крал вече не е мой съюзник.
— А кой тогава?
— Херцог дьо Гиз. Избивайки хугенотите, херцог дьо Гиз стана крал на католиците.
— И синът на Анри II признава за свой крал един лотарингски херцог?
— Днес, Маргьорит, вие сте в лошо настроение и не разбирате нищо.
— Признавам, че напразно се мъча да отгатна мислите ви.
— Скъпа сестро, вашият произход съвсем не е по-лош от произхода на принцеса де Порсиан. И Гиз не е по-безсмъртен от наварския крал. Е, добре, Маргьорит, да предположим сега три неща, и трите напълно възможни. Първо, че херцог д’Анжу бъде избран за крал на Полша. Второ, че вие ме обичате така, както ви обичам аз. Е добре, аз ставам крал на Франция, а вие… вие… кралица на католиците.
Маргьорит скри лице в ръцете си, поразена от дълбочината на кроежите на този юноша, когото никой в двора не смяташе за особено умен.
— Но — запита тя след кратко мълчание — нима вие не ревнувате херцог дьо Гиз, както ревнувате наварския крал?
— Това е вече минало — каза херцог д’Алансон с глух глас. — Ако съм имал причини да ревнувам херцог дьо Гиз, ревнувал съм го на времето.
— Вашият план е прекрасен, но има само една пречка за неговото изпълнение.
— Каква?
— Аз не обичам вече херцог дьо Гиз.
— Тогава кого обичате?
— Никого.
Херцог д’Алансон изгледа Маргьорит изненадано, като човек, който на свой ред нищо не разбира, и си тръгна с въздишка, притискайки с ледената си ръка челото си, защото главата му просто се пръскаше от мисли.
Маргьорит остана сама, потънала в грижи. Положението започваше да се изяснява и уточнява. Кралят беше допуснал Вартоломеевата нощ. Кралица Катерина и херцог дьо Гиз бяха я провели. Херцог дьо Гиз и херцог д’Алансон щяха да се обединят, за да извлекат всеки за себе си колкото може по-голяма полза. Смъртта на наварския крал щеше да бъде съвсем естествена последица на тази голяма катастрофа. След като той умреше, те щяха да завладеят неговото кралство. Тогава Маргьорит щеше да остане вдовица, без престол, без власт, с единствената перспектива да се затвори в манастир, където нямаше да има дори тъжното утешение да оплаква своя съпруг, който никога не й беше станал истински мъж.