— Точно така, мила херцогиньо, и за да сключим съюза, целуни ме.
И двете очарователни лица, едното бледо, забулено, в тъга, а другото розово, бяло и засмяно, грациозно се приближиха едно до друго и устните им се сляха както се сляха и мислите им.
— Значи, има нещо ново? — запита херцогинята, гледайки Маргьорит любопитно и жадно.
— Нима от два дни всичко не е съвсем ново?
— О, аз говоря за любов, а не за политика. Когато стигнем възрастта на госпожа Катерина, твоята майка, тогава ще се занимаваме с политика. Но сега ние сме само двадесетгодишни, красива моя кралице, да говорим за нещо друго. Я кажи, стана ли вече действително съпруга?
— На кого? — запита Маргьорит, смеейки се.
— Ах, ти ме успокояваш с този въпрос.
— Да, Анриет, това, което теб те успокоява, мен ме ужасява. Херцогиньо, аз трябва да стана съпруга.
— Кога?
— Утре.
— Ами, наистина ли, клета приятелко? Необходимо ли е?
— Абсолютно.
— Дявол да го вземе, както казва един мой познат, ето ти тъжна история!
— Ти имаш познат, който казва „дявол да го вземе“? — запита засмяна Маргьорит.
— Да.
— И кой е този познат?
— Ти непрекъснато ме разпитваш, макар че е твой ред да приказваш. Свърши ти и ще започна аз.
— С две думи, ето цялата работа: наварският крал е влюбен и не желае да има нищо общо с мен. Аз не съм влюбена, но също не искам да имам нищо общо с него. Обаче сега трябва да изменим отношенията си или поне да се престорим, че ги променяме.
— Е, добре, измени своето отношение и бъди сигурна, че и той ще се промени.
— Така е, но това е невъзможно, защото по-малко от всеки друг път съм склонна да се променям.
— Надявам се, само към мъжа си.
— Анриет, имам задръжки.
— От какво естество?
— Религиозно. Правиш ли разлика между хугеноти и католици?
— В политиката?
— Да.
— Разбира се.
— А в любовта?
— Скъпа приятелко, ние жените сме такива езичници, че приемаме всички секти. А що се отнася до богове, признаваме неколцина.
— А всъщност само един, нали?
— Да — отвърна херцогинята със святкащ от езически мисли поглед. — Да, този, който се нарича Ерос, Купидон, Амур. Да, този, който има колчан, стрели и крила. Дявол да го вземе, да живее набожността!
— Ти имаш особен маниер да се молиш, твърде буен! Хвърляш камъни по главите на хугенотите.
— Мен да ми е чиста съвестта, пък хората нека си приказват. Ах, Маргьорит, как и най-хубавите мисли и най-прекрасните постъпки се преиначават в устата на простолюдието.
— Простолюдието ли? Та нали моят брат Шарл те поздрави с този подвиг!
— Твоят брат Шарл, Маргьорит, е голям ловец, който тръби с рог през целия ден. И от това много е отслабнал… Така че аз не приемам дори комплиментите му. Впрочем хубаво му отговорих на твоя брат Шарл. Не чу ли отговора ми?
— Не, ти говореше много тихо.
— Толкова по-добре. Ще ти съобщя една новина. Но довърши това, което щеше да ми казваш, Маргьорит.
— Работата е там, че… че…
— Какво?
— Работата е там — каза засмяна кралицата, — че ако камъкът, за който говореше моят брат Шарл, е бил хвърлен с политически подбуди, по-добре да се въздържа.
— Ясно! — възкликна Анриет. — Избрала си си хугенот. Бъди спокойна. За да не тревожа съвестта ти, обещавам ти да си избера и аз един при пръв възможен случай.
— Аха, изглежда, че този път си си избрала католик.
— Дявол да го вземе! — възкликна херцогинята.
— Добре, добре, разбирам.
— И какъв е нашият хугенот?
— Аз не съм си го избирала. Този млад човек не ми е никакъв и може би никога няма да ми стане каквото и да било.
— И все пак как изглежда той? Нищо не ти пречи да ми го опишеш! Знаеш колко съм любопитна.
— Един нещастен млад човек, хубав като Нисос на Бенвенуто Челини, който потърси убежище в моите покои.
— О!… Без ти да си го насърчила?
— Горкият момък! Не се смей така, Анриет, защото в този момент той все още е между живота и смъртта.
— Значи, е болен?
— Той е тежко ранен.
— Неприятна работа. Ранен хугенот. Особено в дните, които изживяваме. Какво ще правиш с този ранен хугенот, който не ти е никакъв и никога няма да ти стане?
— Той е в моя будоар, аз го крия и искам да го спася.
— Той е красив, млад, ранен, ти си го скрила в будоара си, искаш да го спасиш. Този хугенот ще бъде голям неблагодарник, ако не ти е премного признателен.
— Той ми е признателен вече, боя се… повече, отколкото бих желала.
— И той те интересува… горкият млад човек.