Именно тя пълнеше и хазните на хората, убили Сам – и то с огромно удоволствие. Колко жалко, че настоящият собственик на заведението, бивш служител на Рурк Фаран и търговец на женска плът и опиати, най-случайно се надяна на ножа ù. Неколкократно.
Елин остави „Подземието“ в окървавени руини, което всъщност беше проява на милост от нейна страна. Ако още разполагаше с магията си, навярно щеше да го превърне в пепелище. Само че магическите сили я бяха напуснали и независимо от месеците на сериозни тренировки, усещаше смъртното си тяло тежко и мудно, докато препускаше по поредната затънтена уличка. Широкият булевард, до който водеше обаче, беше твърде осветен и открит.
Тя свърна към една купчина счупени щайги и разнородни боклуци, струпана до стената на тухлена сграда и достатъчно висока, че ако се покатери по нея, да достигне прозореца на около метър над върха ù.
Забързаните стъпки и гневните крясъци я наближаваха. Проклетите стражи трябваше да летят като вятъра, за да дишат във врата ù през цялото време.
По дяволите!
Тя скочи върху щайгите и купчината се залюля под тежестта ù. Краката ù се движеха прецизно, ловко, балансирано. Една грешна стъпка и щеше да пропадне през гнилото дърво или да събори цялата планина от боклуци на земята. Щайгите стенеха под нея, но тя продължи да се изчаква все по-нагоре и по-нагоре, докато не достигна върха, откъдето скочи към изпъкналия перваз.
Пръстите ù изреваха от болка, впивайки се толкова силно в тухлата, че ноктите ù се счупиха под ръкавиците. Тя стисна зъби, набра се и прехвърли тялото си през отворения прозорец.
Позволи си да огледа тясната кухничка за момент – беше тъмна и спретната, а в малкото коридорче отвъд нея гореше свещ. Хвана дръжките на ножовете си и хукна към него, докато виковете от тясната уличка отдолу наближаваха все повече и повече.
Нечий дом – намираше се в нечий дом и водеше онези мъже след себе си. Спусна се по коридора и дървените греди на пода заскърцаха под ботушите ù.
Имаше две спални – и двете обитавани. Мамка му! Мамка му!
В първата на мръсни дюшеци се бяха проснали трима възрастни. Още трима спяха в съседната стая – жената се надигна в леглото си, когато Елин профуча по коридора.
– Не ставай – изсъска тя. Само това успя да каже, преди да достигне третата врата, затисната със стол под валчестата дръжка. Така се предпазваха от крадци в бедните квартали.
Грабна стола и го запрати по стената на тесния коридор, където щеше да забави преследвачите ù поне с няколко секунди. После дръпна рязко вратата и мижавата ключалка се изтръгна от гнилото дърво с пращене. Накрая метна една сребърна монета през рамо, за да плати за щетите... и за по-здрава ключалка.
Озова се пред общо стълбище, чиито дървени стъпала бяха потъмнели и изгнили. Нямаше никакво осветление.
Мъжки гласове проехтяха опасно близо зад нея, а откъм дъното на стълбището долетя силен тропот.
Елин хукна нагоре по витата стълба. Вече чувстваше дъха си като парчета стъкло в дробовете. Като подмина третия етаж, стълбището започна да се стеснява и...
Блъсна капака на покрива, без да пази тишина. Мъжете вече знаеха къде е. Приятният нощен въздух я обгърна и тя загълта от него с пълно гърло, оглеждайки покрива и улиците отдолу. Задната беше твърде широка, булевардът отляво не вършеше работа, но... ето. Недалеч имаше канална шахта. Съветвам те да се отбиеш до югоизточната част на тунелите още тази вечер. Там може да намериш човека, когото издирваш.
Знаеше за кого говори Аробин. Още един малък подарък от него – поредният елемент от играта им.
Спусна се по водосточната тръба от едната страна на сградата с котешка ловкост. Над нея виковете се усилваха. Бяха достигнали покрива. Тя скочи в локва с отчетлива миризма на пикня и хукна още докато костите ù трепереха от сблъсъка със земята.
Като наближи шахтата, падна на колене и пролази последните няколко метра до металната решетка, която отвори с едно тихо, бързо и сръчно движение.
За щастие, каналът отдолу беше празен. Смрадта обаче я нападна мигновено и тя едва сдържа импулса си да повърне.
Когато стражите надникнаха от ръба на покрива, нея вече я нямаше.