Елин ненавиждаше каналите.
Не защото бяха мръсни, вонящи и пълни с гнусни твари. Всъщност ù предлагаха доста удобен начин да се придвижва незабелязано из Рифтхолд.
Намрази ги, откакто един телохранител, чийто господар планираше да я убие, я завърза там и я остави да умре. Каналите се наводниха и след като успя да освободи крайниците си, преплува – да, преплува – зловонната вода до изхода. Но той се оказа затворен. Чист късмет беше, че Сам успя да я спаси, но не и преди Елин да се нагълта с предостатъчно канална мръсотия.
Почувства се чиста чак след дни и незнайно колко вани. И безкрайно повръщане.
Затова, щом слезе в канала и дръпна решетката над себе си, усети, че за пръв път тази вечер ръцете ù треперят. Насили се да превъзмогне страха и пое с наострени уши през огрените от смътна лунна светлина тунели.
Тунелът в югоизточна посока беше голям и древен, един от основните ръкави на канализационната система. Навярно съществуваше още от времето, когато Гавин Хавилиард бе решил да изгради столицата по течението на Ейвъри. От време на време спираше да се поослуша, ала от преследвачите ù нямаше и следа.
След малко се озова пред четири тунела, които се пресичаха, и забави крачка, хващайки дръжките на кинжалите. Първите два бяха най-безопасни, третият – онзи, който щеше да я срещне с капитана, ако се беше отправил към двореца, – беше по-тъмен, но пък широк. А четвъртият... четвъртият водеше на югоизток.
Нямаше нужда от елфическите си способности, за да разбере, че мракът, пропил югоизточния тунел, не беше най-обикновена липса на светлина. Лунните лъчи, проникващи откъм уличните решетки, не преминаваха през него. От дълбините му не се чуваха никакви звуци, дори топуркането на плъхове.
Поредният трик на Аробин – или пък беше подарък? Смътните звуци, които преследваше от самото начало, идваха оттук. Дирите обаче секваха.
Доближи се с тихи, котешки стъпки до линията, където вялата светлина преминаваше в непрогледна тъмнина. Взе едно камъче и го захвърли в пълния мрак.
Не се долови очакваният тропот от сблъсъка му със земята.
– На твое място не бих рискувала.
Елин се обърна към хладния женски глас и килна ножовете си в по-удобен за вадене ъгъл.
Закачулената телохранителка от „Подземието“ стоеше облегната на стената на двадесетина крачки от нея.
Е, поне единият от тях беше тук. А що се отнасяше до Каол...
Елин тръгна към нея с изваден нож, отчитайки всяка подробност от вида ù.
– Аз пък не бих те посъветвала да се прокрадваш така зад непознати хора в каналите.
Като я наближи, жената вдигна ръце пред себе си – фини, но белязани. Кожата им изглеждаше загоряла от слънцето дори под восъчното сияние на уличните лампи над тях. Щом беше успяла да се промъкне толкова близо до нея, значи имаше опит в боя, шпионството или и в двете. Естествено, че имаше опит. Нали Каол ù беше поверил кожата си в пивницата. Но защо не го виждаше сега.
– Долнопробни бордеи и зловонни канали – рече Елин, без да сваля ножовете. – Приказен живот водиш, а?
Младата жена се отлепи от стената и мастиленочерната ù коса се люшна под сенките на голямата качулка.
– Не всички имаме щастието да работим за краля, шампионе.
В този момент я разпозна. Въпросът беше дали е казала на Каол и къде е той.
– И мога ли да попитам защо е рисковано да хвърлям камъни в тунела?
Телохранителката посочи тунела зад себе си – осветен и просторен.
– Ела с мен.
Елин се засмя.
– Ще трябва да се постараеш малко повече.
Стройната жена пристъпи към нея и лунните лъчи озариха покритото ù с качулка лице – красиво, макар и намръщено. Навярно беше с две-три години по- голяма от нея.
– Преследват те двадесет стражи – подхвана с безизразен глас непознатата – и имат достатъчно акъл да слязат тук в най-скоро време. Съветвам те да тръгнеш с мен.
Елин се изкуши да я посъветва да върви по дяволите, но вместо това ù се усмихна.
– Как ме намери? – Не че я интересуваше, просто искаше да я опознае още малко.
– Случайно. Тази вечер съм на патрул и като излязох на улицата, видях новите ти приятелчета. Обикновено, засечем ли човек из каналите, първо удряме, после питаме.
– И кои сте „вие“? – попита любезно Елин.
Жената просто тръгна по осветения тунел, без да обръща внимание на ножовете в ръце ù. Ясно, арогантна и глупава.
– Можеш да тръгнеш с мен, шампионе, и да научиш някои полезни неща или да останеш тук и да видиш какво е събудил камъкът ти.
Елин претегли думите ù, както и случките от изминалата нощ. По гръбнака ù полази студена тръпка, ала реши да последва телохранителката, прибирайки кинжалите в ножниците им.