Докато крачеха през каналната мръсотия, Елин се възползва от тишината, за да възвърне силите си.
Жената свърна с бързи, плавни стъпки по друг тунел, а после и по още един.
Елин вписваше всеки завой, всяка отличителна черта, всяка решетка в мисловната си карта.
– Как ме разпозна? – попита накрая Елин.
– Виждала съм те из града преди няколко месеца. В „Подземието“ не те познах веднага заради червената коса.
Елин я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Може би не знаеше кой всъщност е Каол. Нищо чудно да е използвал друго име пред нея, макар и непознатата да твърдеше, че е наясно какво търси Елин в каналите.
– Защо те преследват стражите? – попита жената със спокоен глас. – Защото и те са те разпознали или заради боя, който цяла вечер чакаш да спретнеш в пивницата?
Точка за телохранителката.
– Ти кажи. За капитан Уестфол ли работят стражите?
Тя се изсмя тихо.
– Не, онези стражи не са под негово командване.
Елин успя да прикрие облекчението си, макар че в черепа ù задрънчаха още хиляди въпроси.
Ботушите ù смачкаха нещо съмнително меко и тя потрепери едва осезаемо.
Жената спря пред входа на поредния дълъг тунел, чиято първа половина беше осветена от лунните лъчи, проникващи през уличните решетки. Неестествена тъма обгръщаше далечния му край. Елин надникна към мрака с неподвижната стойка на дебнещ хищник. Тишина. Абсолютна тишина.
– Оттук – обяви телохранителката, доближавайки издигнатата каменна пътечка, вградена в едната стена на тунела.
Глупачката ù обърна гръб. Дори не видя как Елин изважда един от ножовете си.
Твърде далеч бяха стигнали.
Жената вдигна грациозно дългия си крак и стъпи на малкото хлъзгаво стълбище, водещо към каменната пътека. Елин прецени разстоянието до най-близките изходи и дълбочината на поточето от мръсни води, шуртящо в центъра на тунела.
Беше достатъчно дълбоко да погълне човешко тяло, ако се стигнеше дотам. Тя се промъкна зад жената толкова близо, сякаш бяха любовници, и притисна острието на кинжала си към гърлото ù.
6.
И – маш право на едно изречение – прошепна Елин в ухото на телохранителката, впивайки ножа още по-надълбоко в кожата на врата ù. – Едно изречение, с което да ме убедиш да не проливам кръвта ти по земята.
Жената слезе от стъпалото и не прояви глупостта да посегне към скритите оръжия на хълбоците си. Така или иначе не можеше да ги достигне в това си положение. Тя преглътна и гръклянът ù подскочи под острието на кинжала.
– Водя те при капитана.
Елин притисна ножа още повече към гладката ù кожа.
– Не звучи толкова примамливо за човек, допрял оръжие до гърлото ти.
– Преди три седмици той изостави поста си в двореца и избяга. За да се присъедини към каузата ни. Бунтовническата кауза.
Коленете на Елин заплашиха да се подвият.
Беше пропуснала да включи бунтовниците в плана си, но и те имаха да разчистват сметки с нея след убийството на Арчър Фин миналата зима. Дори Каол да работеше с тях.
Потуши мисълта, преди да я е връхлетяла с пълна сила.
– А принцът?
– Жив е, но още се намира в двореца – обясни шепнешком бунтовницата. – Достатъчно ли ти е да свалиш ножа?
Да. Не. Щом Каол сътрудничеше на бунтовниците... Елин насочи ножа надолу и отстъпи назад към петното лунна светлина, изливащо се от решетката над тях. Бунтовницата се завъртя и посегна към един от своите ножове. Елин изцъка с език. Пръстите на жената спряха върху лъснатата дръжка.
– Така ли ми се отплащаш, задето те пощадих? – Елин свали качулката си. – Не разбирам защо се изненадвам.
Бунтовницата пусна ножа си и махна собствената си качулка, разкривайки
красивото си, загоряло лице – сериозно и лишено от всякакъв страх. Тъмните ù очи се впиха изпитателно в Елин. Съюзник или враг беше?
– Обясни ми защо си тук – подхвана тихо бунтовницата. – Капитанът твърди, че си на наша страна. Но тази вечер се скри от него в „Подземието“.
Елин скръсти ръце и облегна гръб на влажната каменна стена зад себе си.
– Първо ми се иска да чуя името ти.
– Името ми не те засяга.
Елин вдигна вежда.
– Чакаш отговори от мен, но отказваш да отвръщаш на моите въпроси. Нищо чудно, че капитанът не те взе със себе си на срещата. Трудно е да играеш играта, без да знаеш правилата ù.
– Чух какво се е случило през зимата. Проникнала си в склада и си изтребила много наши хора. Заклала си цял куп бунтовници... мои приятели. – Безизразната маска на спокойствието не напусна лицето ù нито за миг. – А сега се очаква да повярвам, че през цялото време си била на наша страна. Имам причина да си мълча.