Несрин си взираше в Елин – анализираше я, опитваше да прочете мислите ù. Елин ù се усмихна лениво.
– Фалик – изръмжа капитанът и жената плъзна потъмнелите си очи към него.
Ако фамилията ù не издаваше произхода ù, то очите ù, леко вирнати в ъгълчетата и подчертани с чернило, разкриваха, че поне един от родителите ù произхождаше от Южния континент. Интересното беше, че бунтовницата не опитваше да прикрие корените си, носеше чернило дори по време на мисия, независимо от строгите мерки на Рифтхолд спрямо преселниците. Каол кимна с брадичка към техните отдалечаващи се придружители. – Върви към пристанището.
– По-разумно е някой от нас да остане с теб – отвърна тя с типичния си равнодушен и нетрепващ глас.
– Помогни им да стигнат до пристанището, после се връщай в занаятчийския квартал. Гарнизонният ще забележи, ако закъснееш.
Несрин премери Елин с каменен поглед.
– Как можеш да си сигурен, че не идва по негова заповед?
Елин знаеше за кого говори. Намигна ù подигравателно.
– Ако идвах по заповед на краля, Несрин Фалик, вече нямаше да си сред живите.
По лицето на жената не се появи нито усмивка, нито страх. Като нищо можеше да надвие Роуан по студенокръвност.
– Утре по залез слънце – нареди ù с остър тон Каол. Тя го изгледа свирепо и тръгна с изопнат гръб към тунела. Движеше се като вода.
– Върви и ти – подкани го Елин със стържещ глас. – Върви, помогни им. – Или каквото друго правеше.
Окървавената уста на Каол се стегна в тънка линия.
– Така и ще сторя. Но след малко.
Не я покани да се присъедини към тях. Може би тя трябваше да предложи помощта си.
– Върна се – пророни той. Косата му беше по-дълга, по-занемарена от последната им среща преди месеци. – Това е... Едион... това е капан...
– Знам за Едион. – О, богове, какво можеше да му каже.
Каол кимна отнесено и примигна.
– Изглеждаш... променена.
Тя пипна червената си коса.
– Очевидно.
– Не – отрече той и направи стъпка напред. Само една. – Говоря за лицето ти.
Стойката ти. Просто... – Поклати глава и надникна към тъмнината, от която току-що бяха излезли. – Ела с мен.
Тя го последва. Вървеше бързо, устремено. От другата посока се чуваха ускорените стъпки на спътниците му.
Всички думи, които бе искала да му каже, напираха в главата ù, но тя ги потисна още само за момент.
Обичам те – това ù каза в деня на заминаването ù.
Нейният отговор – Съжалявам.
– Спасителна операция? – попита тя, надничайки през рамо. Никой не ги следваше.
Каол изръмжа утвърдително.
– Някогашните магьосници отново са подложени на гонения. Новите стражи на краля ги държат в тунелите, докато не дойде време за секирата. Тъмнината им харесва, като че ли им вдъхва живот.
– Защо не в затворите? – И те бяха достатъчно тъмни, дори за Валгите.
– Прекалено много хора има там. А не искат никой да вижда какво причиняват на пленниците си преди екзекуциите.
Ледена тръпка полази по гръбнака ù.
– Носят ли черни пръстени? – Той кимна. Сърцето ù едва не спря. – Не ме е грижа колко водят в тунелите. Недей да ходиш там повече.
Каол се засмя.
– Изключено. Спасяваме ги, защото само ние го умеем.
Из канализацията се разнесе миризма на солена вода. Ако броеше правилно завоите, наближаваха Ейвъри.
– Обясни ми.
– Не обръщат внимание на обикновените хора, само на онези с магическо потекло. Дори латентните преносители на магия. – Той погледна косо. – Затова изпратих Рен на север, за да го изведа от града.
Елин се препъна в един камък.
– Рен... Алсбрук?
Каол кимна бавно.
Земята се разтресе под краката ù. Рен Алсбрук. Още една рожба на Терасен.
Жив. Жив.
– Благодарение на Рен разбрахме какво става – продължи Каол. – Проникнахме в една от бърлогите им. Всички впиха очи в него. Нас с Несрин ни пренебрегнаха напълно. Едва се измъкнахме. Още на следващия ден го изпратих в Терасен.
За да събере тамошните бунтовници. Изобщо не му се искаше да тръгва, повярвай ми.
Интересно. Интересно и съвършено безумно.
– Онези неща са демони. Валги. И...
– Изсмукват живота ти, хранят се с душата ти, а накрая те екзекутират публично?
– Това не е шега – озъби се Елин.
Алчните ръце на валгските принцове, хранещи се от нея, още я преследваха в сънищата ù. Всеки път се будеше с писък и търсеше елфическия воин, който беше далеч от нея, за да ù напомни, че са оцелели, измъкнали са им се.
– Знам, че не е – увери я Каол. Очите му отскочиха към дръжката на Голдрин, която се подаваше иззад рамото ù. – Нов меч?