Вдиша дълбоко. Съдбата на Дориан не биваше да я покруси напълно... поне засега.
– Каол, не знам какво да кажа... за Дориан, за Сорша, за Едион. За това, че те виждам точно тук.
– Тя посочи с ръка мизерията край тях.
– Просто ми разкажи какво си преживяла през всичките тези месеци.
И тя му разказа. Сподели му какво ù се бе случило в Терасен преди десет години, а после и за неволите си във Вендлин. Като стигна до частта за валгските принцове, не му разкри за нашийниците, защото... защото и бездруго изглеждаше зле. Не му каза и за третия от Ключовете на Уирда – а само това, че Аробин е откраднал Амулета на Оринт и тя си го иска обратно.
– Е, вече знаеш защо съм тук, какво съм сторила и какво възнамерявам да сторя.
Каол се умълча за цяла пресечка. Нито веднъж не се беше усмихнал от началото на срещата им.
Когато най-сетне посрещна погледа ù със стиснати в тънка линия устни, Елин не видя почти нищо от стража, когото някога бе обикнала.
– Значи дошла си сама.
– Казах на Роуан, че ще е по-безопасно за него да остане във Вендлин.
– Не – отговори леко остро той, извръщайки лице към улицата пред тях. – Имам предвид, че си дошла без армия. Без съюзници. Върнала си се с празни ръце.
С празни ръце.
– Не знам какво си очаквал. Ти... ти ме изпрати във Вендлин. Ако си искал да се върна с армия, е трябвало да ми го кажеш.
– Изпратих те там за твое добро, за да те отдалеча от краля. А щом осъзнах коя си всъщност, съвсем логично предположих, че ще хукнеш към братовчедите си, към Майев...
– Не чу ли какво ти разказах току-що? За Майев? Семейство Ашривер са ù изцяло подчинени. Ако тя не им позволи да изпратят помощ, просто няма да го направят.
– Дори не си опитала. – Той спря до един безлюден ъгъл. – Щом братовчед ти Галан го бива в минаването през блокади...
– Братовчед ми Галан не е твоя работа. Можеш ли изобщо да си представиш какво съм преживяла?
– А ти можеш ли да си представиш какво ни беше тук? Какво се случи с мен... с Дориан, докато ти си си играла с магия и си се шляла с елфическия си принц?
Какво се случва всеки божи ден в града ни? Защото лудориите ти във Вендлин може да са причината за всичко това.
Всяка дума я пронизваше като меч. Да... да, може би, но...
– Лудориите ми?
– Ако не беше парадирала така драматично с победата си над Нарок, крещейки в лицето на краля, че се завръщаш, никога нямаше да ни извика в онази зала...
– Нямаш право да ме обвиняваш за това. За неговите действия.
Тя стисна юмруци и го погледна, взря се в белега, който винаги щеше да ù напомня за постъпката му, за онова, което не можеше да му прости.
– Тогава за какво имам право да те обвинявам? – попита Каол и потегли с бързи, отмерени стъпки. – Съществува ли такова нещо?
Едва ли говореше сериозно. Изключено.
– Търсиш за какво да ме обвиниш? Какво ще кажеш за погрома над кралствата?
За потъпкването на магията?
– Поне за второто – процеди той през зъби – знам със сигурност, че не е твое дело.
Тя спря отново.
– Какво каза?
Раменете му се стегнаха. И толкова ù стигаше да разбере, че бе имал намерение да запази последното в тайна. Не от Селена, някогашната си приятелка и любовница, а от Елин, кралица на Терасен. Заплаха. Каквато и информация да имаше за магията, не бе възнамерявал да ù я разкрива.
– Какво точно си научил за магията, Каол? – попита тихо Елин.
Той не отвърна.
– Кажи ми.
Той поклати глава, потънал в сянката между две улични лампи.
– Не. Забрави. Не и при положение че си толкова непредсказуема.
Непредсказуема. Май беше за добро, че тук не вирееше магия, защото в противен случай вероятно щеше да превърне улиците в реки от лава, само и само
да му демонстрира колко предсказуема беше всъщност.
– Намерил си начин да я освобождаваш, нали? Знаеш как става.
Каол не опита да отрече.
– Освобождаването на магията би довело единствено до хаос, би влошило нещата. Навярно би улеснило лова на магьосниците.
– По всяка вероятност ще съжаляваш за последните си думи, щом изслушаш разказа ми докрай – изсъска тя, пламнала от гняв. Говореше тихо, за да не чуе някой случаен минувач. – Нека ти обясня каква е ролята на каменния нашийник около врата на Дориан и тогава ще видим дали ще си толкова неразговорлив, дали ще продължаваш да омаловажаваш работата ми от последните месеци. – С всяка нейна дума лицето му пребледняваше все повече и повече. Една малка, злобна частица от нея се любуваше скришом на недоумението му. – Преследват магьосниците, защото се хранят със силата в кръвта им. Онези, които не стават за приемници на валгски демони, просто изсмукват докрай. Или, ако съдя по новото любимо развлечение в Рифтхолд, просто ги екзекутират, за да всяват страх у народа. После изпиват жадно страха, мъката и отчаянието. Действат им като вино. По-слабите Валги обсебват телата на смъртните с помощта на онези черни пръстени. Но обществото им – да, имат си цяло общество – се подрежда в йерархия също като нашето. И принцовете им нямат търпение да завземат света ни. Затова кралят използва нашийници. Черни нашийници от Камъните на Уирда. – Струваше ù се, че Каол не диша. – Нашийниците са по-силни, помагат на демоните да се задържат в чужди тела, за да поглъщат душата и силата на човека. Нарок беше обсебен от демон. Накрая ме умоляваше да го убия. Само аз можех. Сблъсквала съм се с невъобразими чудовища. Единствено с огън и обезглавяване ги надвивахме. Разбираш ли сега? – завърши Елин. – Като се имат предвид дарбите ми, май ще ти е от полза да ми кажеш всичко, което знаеш.