Няма да се учудя, ако аз съм единственият човек, способен да освободи Дориан или поне да го избави от страданията. Ако изобщо е останало нещо от него. – Последните думи горчаха ужасно.
Каол поклати глава. Веднъж. Два пъти. И навярно щеше да го съжали заради скръбта и отчаянието по лицето му, докато не каза:
– Хрумна ли ти въобще да ни предупредиш? Да споделиш поне с някого за нашийниците на краля?
Сякаш я заля с кофа ледена вода. Тя примигна насреща му. Можеше да ги предупреди... или поне да опита. Но щеше да се хули за това по-късно.
– Няма значение – отвърна в крайна сметка. – Единственото важно нещо в момента е да помогнем на Едион и Дориан.
– С теб вече не ни свързва нищо. – Той свали огърлицата от врата си и ù я хвърли. Окото на Елена просветна под уличните лампи. Тя го хвана с една ръка и усети топлината на метала в дланта си. Дори не го погледна, а направо го пъхна в джоба си. Той продължи: – От много време е така, Селена...
– Вече се казвам Елин – осмели се да извика тя. – Селена Сардотиен не съществува вече.
– Оставаш си асасинът, който избяга. Върна се чак когато е удобно за теб.
Вложи голямо усилие да не забие юмрук в носа му. Вместо това извади сребърния пръстен с аметист от джоба си, хвана ръката му и го тикна в покритата му с ръкавица длан.
– Защо имаше среща с Аробин Хамел тази вечер?
– Как...?
– Няма значение. Отговори ми.
– Нужна ми е помощта му, за да убия краля.
Елин подскочи.
– Да не си полудял? Така ли му каза?
– Не, но той сам се досети. Вече цяла седмица опитвам да си уредя среща с него. Чак тази вечер ме привика.
– Постъпил си глупаво.
Тя продължи да върви. Не беше разумно да се задържат на едно място, колкото и пусто да изглеждаше.
Каол я настигна.
– Не видях други асасини да предлагат услугите си в пивницата.
Тя отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Стисна пръсти в юмрук, после ги изпъна един по един.
– Цената няма да е злато, нито услуга. Ще е нещото, което най-малко очакваш.
По всяка вероятност страданието и смъртта на близките ти.
– Мислиш, че не знам ли?
– Добре, Аробин ще убие краля. И какво? Ще възкачи Дориан на трона? С валгския демон в него?
– Това чак сега го разбирам. Но не променя нищо.
– Променя всичко. Дори да успееш да свалиш нашийника му, няма гаранция, че Валгът не се е насадил у него. Просто ще замениш едно чудовище с друго.
– Защо не си кажеш какво ти е на душата, Елин? – Изсъска името ù с почти недоловим глас.
– Способен ли си да убиеш краля? Ще успееш ли да убиеш собствения си крал, когато настъпи моментът?
– Дориан е моят крал.
– Въпросът ми остава – натърти тя.
– Онзи уби Сорша.
– Убил е и милиони преди нея. – Предизвикателство или пък поредният въпрос.
Очите му просветнаха гневно.
– Трябва да вървя. Имам среща с Бруло след час.
– Ще дойда с теб – обяви тя и отправи поглед към стъкления дворец, извисяващ се над североизточната част на града. Надяваше се да научи какво друго знае Майсторът на оръжията за Дориан. И как би могла да избави приятеля си от мъките. Кръвта ù сякаш се смрази и забави циркулацията си през вените ù.
– В никакъв случай – отсече Каол. Тя извърна рязко глава към него. – Ако дойдеш, ще се наложи да отговарям на твърде много въпроси. Няма да застраша живота на Дориан, само и само да задоволя любопитството ти.
Той продължи напред, но Елин вдигна рамене и свърна в една от пресечките.