– Прави каквото искаш.
Като усети, че я няма до него, капитанът спря.
– А ти какво ще правиш?
Не ù хареса подозрението в гласа му. Наби пети и вдигна вежда.
– Много неща. Злини.
– Ако ни издадеш, Дориан ще...
Тя го прекъсна със сумтене.
– Ти отказа да споделиш намеренията си с мен, капитане. Съвсем нормално е и аз да запазя своите в тайна. – После закрачи по улицата към старото си жилище.
– Не съм капитан – поправи я той.
Елин надникна през рамо.
– Какво се е случило с меча ти?
– Загубих го – отвърна той с празен поглед.
Ясно.
– Значи да ти викам лорд Каол?
– Само Каол.
За част от секундата ù дожаля за него и ù се прииска следващите ù думи да бяха прозвучали по-мило, по-състрадателно.
– Не можеш да измъкнеш Дориан. Няма начин да го спасиш.
– Има, и още как.
– Най-добре си набележи нови претенденти за трона...
– Не искам да чувам и звук повече. – Очите му бяха изцъклени и се задъхваше.
Беше казала достатъчно. Раздвижи рамене и опита да обуздае гнева си.
– Мога да му помогна с магията си, да го освободя някак.
Но най-вероятно щеше да се наложи да го убие. Не искаше да го признава на глас. Не и докато не го видеше с очите си.
– После какво? – попита Каол. – Ще вземеш всички жители на Рифтхолд за заложници, както направи в Доранел? И ще подпалваш всеки, който не е на твоето мнение? Или пък просто ще изпепелиш цялото ни кралство? А не се ли замисляш за всички останали, които също искат да си отмъстят на Адарлан? – Той се изсмя горчиво. – Май е най-добре да не прибягваме до магия. Като че ли и тя не въдворява справедливост сред нас, простосмъртните.
– Справедливост? Какво справедливо виждаш във всичко това?
– Магията прави хората опасни.
– Ако не се лъжа, именно магията е спасила живота ти неколкократно.
– Да – потвърди той, – и двамата с Дориан сте ми помагали. И съм ви благодарен за това. Но има ли начин да контролираме хора като вас? С желязо? Не е особено надежден вариант. Освободим ли магията, кой ще възпира чудовищата ù? Кой ще спре теб?
Ледено копие прониза сърцето ù.
Чудовище.
Бе видяла искрено отвращение по лицето му в деня, когато разкри елфическата си природа пред света – когато разцепи земята и призова огъня, за да спаси него и Лапичка. Да, такава сила трябваше да бъде овладявана някак, но... Чудовище.
Предпочиташе да я беше ударил.
– И какво, на Дориан му е позволено да ползва магия? Примиряваш се с неговите способности, но моите са извращение за теб?
– Дориан никога не е погубвал човешки живот. Не Дориан изкорми Арчър Фин в тунелите, нито изтезава до смърт Грейв, преди да го накълца на парчета. Не Дориан се развихри в Ендовиер, оставяйки десетки мъртъвци след себе си.
Трудно ù беше да издигне старата, така позната ù стена от лед и стомана.
Всичко зад нея се тресеше и рушеше.
– Спряла съм да мисля за това. – Тя стисна зъби, влагайки огромна воля да не посегне към оръжията си, както би сторила някога, както и сега ù се искаше да направи. Вместо това каза: – Ще бъда в старото си жилище, ако някога решиш да извадиш глава от задника си. Лека нощ!
Не му даде време да отговори, а просто тръгна надолу по улицата.
Каол стоеше в малката спалня на порутената къща, която служеше за щабквартира на отряда му през последните три седмици, вперил поглед в бюрото, отрупано с карти, планове и записки относно двореца, дежурствата на стражата и ежедневната програма на Дориан. Бруло не му беше дал нова информация по време на срещата им преди час – само тържественото уверение, че е постъпил правилно, като е напуснал службата си при краля и всичко останало. По-възрастният мъж настояваше да го нарича капитан, независимо от възраженията на Каол.
Едва три дни след бягството му Бруло сам го беше намерил с предложението да му стане шпионин от вътрешността на двореца. Бягство – така го беше нарекла Елин. И то съвсем умишлено.
Кралицата – яростна и пламенна, дори жестока – го бе намерила тази вечер.
Прозря го още в момента, в който излезе от валгския мрак и зърна хищническата ù стойка до Несрин. Независимо от мръсотията и кръвта по нея лицето на Елин беше загоряло и румено – и различно. По-зряло, сякаш хладнокръвието и мощта, които излъчваше, бяха трансформирали не само душата, но и външността ù. А като видя и голия ù пръст...
Каол извади пръстена от джоба си и погледна към незапаленото огнище. Нищо не му пречеше да стъкми огъня и да го хвърли в него.
Завъртя малкото украшение между пръстите си. Среброто беше потъмняло и белязано от безброй драскотини.