Оттогава не беше стъпвала тук, но някой бе почистил стъклата. Или Рен, или Аробин.
Тогава надникна към една от библиотеките и веднага разбра кой е бил.
Всяка книга, която бе приготвила за еднопосочното им пътешествие към Южния континент, за новия си живот със Сам, сега стоеше на мястото си. На точното си място.
А само един човек знаеше толкова подробности за личния ù живот – само един човек би използвал разопаковането на пътническите сандъци като подигравка и услуга, като скромно напомняне какво може да ù коства раздялата с него. Тоест Аробин знаеше, че Елин ще се върне тук. Някой ден.
Тя влезе в спалнята. Не посмя да провери дали и дрехите на Сам са върнати по чекмеджетата им... или изхвърлени.
Вана. От това имаше нужда. Дълга, гореща вана.
Не обърна почти никакво внимание на стаята, която някога бе възприемала като свое убежище. Запали свещите в банята, озарявайки белите плочки в трепкащо златисто.
Отвори месинговите кранове над порцелановата вана и се зае да сваля оръжията от себе си. Съблече мръсните си, пропити с кръв дрехи пласт по пласт и загледа белязания си, татуиран гръб в огледалото над мивката. Преди около месец Роуан бе покрил белезите ù от Ендовиер с прелестна, красиво усукана татуировка, изписана на древния елфически език – разказ за любимите ù хора, загинали без време.
Беше решена Роуан да не вписва с мастило друго име върху плътта ù.
Влезе във ваната, стенейки от удоволствие, и се замисли за празното място на полицата над камината. Така и не го беше запълнила. Може би – може би и тя като разбития часовник бе спряла в онзи момент.
Бе спряла да живее и просто... оцеляваше. Беснееше.
И чак пролетта, когато се озова на земята под алчните ръце на валгските принцове, болката и мракът се разсеяха и часовникът заработи отново. Не, нямаше намерение да добавя повече имена на покойници върху кожата си. Взе една кърпа и зажули лицето си. Водата помътня от кал и кръв. Непредсказуема.
Какво нахалство, каква непростима себичност...
Каол бе избягал. Избягал. А сега Дориан имаше нашийник на врата си.
Дориан. Беше се върнала за него, но твърде късно. Твърде късно.
Потопи кърпата във водата и покри лицето си с нея, за да облекчи парещите си очи. Дали не бе изпратила прекалено остро послание от Вендлин с убийството на Нарок? Може би наистина тя носеше вината за залавянето на Едион, обезглавяването на Сорша и обсебването на Дориан.
Чудовище.
И все пак...
В името на приятелите и семейството си бе готова да се превърне в чудовище.
За Роуан, за Дориан, за Нехемия би паднала още по-ниско, би се хвърлила в огъня. Защото знаеше, че и те биха направили същото за нея. Метна кърпата във водата и се надигна.
Чудовище или не, за нищо на света не би оставила Дориан да се бори сам срещу баща си. Дори той самият да я беше отпратил. Преди месец двамата с Роуан решиха да се опълчат на валгските принцове заедно – да умрат заедно, ако е нужно, вместо да го сторят поотделно.
Напомняш ми за това какъв може да бъде светът. Какъв трябва да бъде, беше казала някога на Каол.
Лицето ù пламна. Това бяха думи на момиче. Момиче, толкова вкопчено в собственото си оцеляване, че дори не се бе замислило защо Каол служи на най-голямото чудовище в света.
Елин се потопи отново във водата и затърка косата си, лицето си, окървавеното си тяло.
Можеше да прости на момичето, потърсило закрила при капитана на стражата след цяла година в ада, потърсило свой собствен шампион.
Но сега тя сама си беше шампион. И нямаше да добавя повече имена на покойници върху кожата си.
Затова още като се събуди сутринта, Елин изпрати писмо до Аробин, в което го уведомяваше, че приема предложението му.
Един валгски демон за краля на асасините.
В замяна на помощта му по спасяването и измъкването на Едион Ашривер, Северния вълк.
8.
Манон Черноклюна, наследница на вещерския клан на Черноклюните, носителка на меча Ветросеч, ездачка на уивърна Абраксос и Водачка на Крилото на кралската въздушна кавалерия, се взираше в едрия мъж от другата страна на черната стъклена маса, усърдно въздържайки нервите си.
Така и не успя да свикне с него през седмиците, които заедно с половината армия на клана Железни зъби прекараха на пост в Морат, планинската крепост на херцог Перингтън. Същото важеше и за останалите от Тринадесетте. Именно затова Астерин, облегната на тъмната каменна стена, държеше кинжалите си в готовност. Затова Сорел стоеше на пост до вратата, а Веста и Лин пазеха отвън.