Затова Манон загърби херцога и безмълвната му невеста и си тръгна.
Манон крачеше устремено по тесните коридори на Моратската крепост, Астерин вървеше от едната ù страна, Сорел – стъпка по-назад, а Веста и Лин ги следваха.
През всяка амбразура по пътя им заедно с последните лъчи на залязващото слънце избухваха ревове, плясък на крила и крясъци, а отвъд тях долиташе неуморният бумтеж на чукове по стомана и желязо.
Подминаха група стражи пред входа на херцогската кула – едно от малкото места, където не им беше позволено да припарват. Миризмите, процеждащи се иззад вратата, направена от тъмен лъскав камък, сякаш раздираха с остри нокти гръбнака на Манон и с Втората и Третата спазваха почтително разстояние от нея. Астерин дори оголи зъби на стражите, а златистата ù коса и лентата от груба кожа през челото ù лъснаха на факелната светлина.
Мъжете не мигнаха дори. Манон знаеше, че това няма нищо общо с обучението им – и от тях лъхаше онази съмнителна смрад.
Тя надникна през рамо към Веста, която се хилеше подигравателно на всеки страж и разтреперан слуга, когото подминаваха. Червената ù коса, млечнобялата кожа и златисточерните очи бяха достатъчни да спрат всеки мъж на мястото му – да го разсейват, докато тя си доставяше удоволствие с тялото му, а после го оставяше да изкърви ей така, за забавление. Но тези стражи не откликваха дори на нея.
Веста забеляза погледа на Манон и повдигна кестеняви вежди.
– Извикай останалите – разпореди ù Манон. – Време е за лов.
Веста кимна и се втурна по един притъмнял коридор. Водачката направи жест с брадичка към Лин, която ù се подсмихна дяволито и хукна по петите на Веста. Манон, Втората и Третата изкачиха мълчаливо рушащото се стълбище на кулата, където се разполагаше личното гнездо на Тринадесетте. Денем уивърните им седяха по масивните греди, щръкнали от външните стени на кулата, за да дишат свеж въздух и да наблюдават военния лагер далеч, далеч под тях. Нощем влизаха в гнездото да спят, всеки привързан с верига към отреденото му място.
Така беше много по-удобно, отколкото да ги заключват във вонящите килии в недрата на планината с останалите уивърни от кавалерията, където единствено щяха да се разкъсват едни други на парчета и да излитат със сковани крила. Бяха опитали да ги държат там – веднъж, в самото начало. Абраксос се развилня, умъртви половината дракони от килията си и така освирепи всички останали, че едва не срутиха цялата крепост. Час по-късно Манон отреди тази кула за Тринадесетте. Като че ли странната миризма дразнеше и Абраксос.
Но тук, в гнездото, животинската смрад му беше позната, приветлива. Кръв, изпражнения, слама и кожа. И почти никаква следа от онзи необясним мирис – навярно защото се намираха толкова нависоко, че вятърът го отнасяше.
Сламата по пода скърцаше под ботушите им. Посрещна ги хладният полъх откъм огромната дупка в покрива, пробита от мъжкаря на Сорел, така че другарите му да не се чувстват в клетка – и за да може Абраксос да гледа звездите нощем, както обичаше.
Манон огледа хранилките в центъра на помещението. Никой от уивърните не беше докоснал месото и пшеницата, донесени от смъртните слуги, които поддържаха гнездото. Един от мъжете им слагаше прясно сено, но Манон му показа железните си зъби и той се запрепъва надолу по стълбището, оставяйки миризмата на страха си като мазно петно във въздуха.
– Четири седмици – пророни Астерин. Надникна през един от многото открити сводове към гредата, където беше кацнал светлосиният ù уивърн. – Четири седмици без нито една мисия. Какво правим тук изобщо? Кога ще видим действие?
Ограниченията наистина започваха да обтягат нервите на всички. Позволено им беше да летят само нощем, за да не ги виждат, а зловонието на онези мъже, каменните стени, ковачниците, витите проходи на безкрайната крепост изчерпваха лека-полека търпението на Манон. Дори малката планинска верига, в която се издигаше крепостта, представляваше само масив от голи скали и не допускаше нито следа от пролетта, обгърнала повечето земи. Мъртво, гробовно място.
– Ще действаме, когато ни наредят – обясни Манон на Астерин, впервайки поглед в залязващото слънце. Скоро, веднага щом огненото кълбо се скриеше зад назъбените черни чукари, щяха да полетят. Стомахът ù изкъркори. – И ако възнамеряваш да се опълчваш срещу заповедите ни, Астерин, на драго сърце ще те заменя.