– Не се опълчвам срещу нищо – отвърна Астерин, впивайки очи в нейните за по-дълго, отколкото повечето вещици смееха. – Но пропиляваме уменията си, докато седим тук, затворени от херцога като кокошки в кафез. Изгарям от желание да го изкормя този червей.
– Съветвам те да потискаш такива желания, Астерин – обади се Сорел. Третата на Манон, с бронзова кожа и телосложение на таран, наблюдаваше неотлъчно рѓзките, смъртоносни движения на Втората и погасяваше пламъка ù още откакто бяха малки вещици.
– Кралят на Адарлан няма право да краде уивърните ни. Не и сега – рече Астерин. – Май е най-добре да се преселим по-надълбоко в планината и да вдигнем лагер там, където поне въздухът е свеж. Не виждам смисъл да висим тук.
Сорел изръмжа предупредително, но Манон вирна рязко брадичка – безмълвна заповед към едрата вещица да не се меси – и пристъпи към Втората си.
– Последното нещо, което ми трябва точно сега – процеди водачката в лицето на Астерин, – е оная смъртна твар да се усъмни в отзивчивостта на Тринадесетте.
Вземи се в ръце. И ако чуя да разпространяваш подобни страсти сред разузнавачите си...
– Смяташ, че бих злословила по твой адрес пред подчинените ти? – Астерин тракна с железни зъби.
– Смятам, че и на теб, и на всички нас ни е омръзнало да клечим в тая дупка, но ти имаш навика да изказваш мнението си на глас и да обмисляш последиците със закъснение.
Астерин открай време беше такава и именно заради тази ù жар Манон я избра за своя Втора преди век. Тя носеше пламъка, за разлика от каменния нрав на Сорел... и ледения на Манон.
Със залеза и останалите от Тринадесетте започнаха да се прибират. Само бегъл поглед към Манон и Астерин им беше нужен да не ги доближават и да извърнат очи от тях. Веста дори отправи молитва към Триликата богиня.
– Искам единствено Тринадесетте, всички Черноклюни, да извоюват славата си на бойното поле – обясни Астерин, без да свежда поглед пред яростния взор на Манон.
– Така и ще стане – обеща Манон с достатъчно силен глас, че всички останали да чуят. – Но дотогава запази самообладание, в противен случай ще ти отнема уивърна, докато не реша, че си достойна да летиш с нас.
Астерин наведе очи.
– Волята ти е заповед за мен, Водачке на Крилото.
От чиято и да било друга уста, дори от тази на Сорел, почтителното обръщение щеше да прозвучи нормално, очаквано. Защото никой от останалите не би посмял да го изрече с такъв тон.
Манон стрелна ръка толкова бързо, че дори Астерин не можа да реагира.
Стисна врата на братовчедка си и железните ù нокти се впиха в меката плът под ушите ù.
– Още една стъпка в грешната посока, Астерин, и тези – Манон забоде ноктите си още по-надълбоко и по бронзовата шия на вещицата текнаха струйки синя кръв – ще достигнат целта си.
Не я интересуваше, че двете се сражаваха рамо до рамо от цял век, че Астерин беше най-близката ù родственица и че бе излизала на тепиха множество пъти, за да защитава мястото ù на наследница. Щеше да я умъртви в мига, в който се превърнеше в безполезна напаст. И ù позволи да види всичко това в очите ù.
Погледът на Астерин отскочи към кървавочервената пелерина върху гърба на Манон – същата, която баба ù ù нареди да вземе от онази крочанска вещица, след като Манон бе прерязала гърлото ù в Омега. Красивото, пламенно лице на Астерин се смрази и от устата ù се пророни една дума:
– Разбрано.
Манон пусна гърлото ù и изтръска синята ù кръв от ноктите си. После се обърна към Тринадесетте, вече застанали мълчаливо, със сковани гърбове до уивърните си.
– Излитаме. Сега.
Абраксос шаваше под нея, докато Манон яхваше седлото, съзнавайки, че една грешна стъпка върху дървената му греда можеше да ù коства много дълго и съвсем необратимо падане.
Под тях на юг блещукаха безброй лагерни огньове и пушекът от ковачниците наоколо се издигаше в облаци, замъгляващи звездното лунно небе. Абраксос изръмжа.
– Знам, знам, и аз съм гладна – отвърна Манон, спусна тънката предпазна ципа върху очите си и затегна здраво каишите, които щяха да я задържат в седлото.
Отляво и отдясно Астерин и Сорел яхнаха уивърните си и зачакаха знак от нея. Раните на братовчедка ù вече зарастваха. Манон отправи поглед надолу към безпощадното спускане, успоредно на кулата, и напред – към планинските зъбери и откритото небе отвъд тях. Навярно затова смъртните глупци бяха настояли всички ездачи с уивърните си да долетят до Морат през Омега, за да не се уплашат от върлите височини дори в най-ниските части на крепостта.