Хладовит, зловонен вятър обрули лицето ù и запуши носа ù. Умолителен, пресипнал крясък отекна откъм кухите недра на планината – после затихна. Време беше да потеглят, ако не за лов на храна, то поне колкото да се измъкнат от това гнило място за няколко часа.
Манон сръга с крака обсипаните с белези, пергаментови страни на Абраксос и подсилените му с паешка коприна криле проблеснаха като злато на светлината от далечните огньове.
– Лети, Абраксос – прошепна му тя.
Уивърнът вдиша гигантска глътка въздух, прибра крила плътно до тялото си и падна надолу.
Така обичаше – да се катурва от гредата си, сякаш получил смъртен удар.
Явно имаше дяволско чувство за хумор.
При първата му такава проява Манон го беше нахокала. Сега вече го правеше само за да парадира – уивърните на останалите воини от Тринадесетте трябваше да отскочат нагоре и напред и чак след това да се устремят надолу, тъй като едрите им тела не бяха пригодени за толкова изкусни скокове.
Манон държеше очите си отворени, докато се спускаха стремглаво, брулени от вятъра. Усещаше Абраксос като топла грамада под себе си. Харесваше ù да гледа смаяните, ужасени лица на простосмъртните, да вижда колко близо минава драконът ù до каменната стена на кулата, до назъбените черни канари, преди...
Абраксос разгърна криле и направи остър вираж, а светът се килна на една страна, после остана зад тях. От гърлото му се изтръгна свиреп рев, който отекна по всеки камък на Морат и даде тон на останалите уивърни. По външното стълбище на една от кулите вървеше слуга с кошница с ябълки в ръце, който изкрещя панически и изтърва товара си. Ябълките се търкулнаха една подир друга надолу по извитите стъпала, образувайки червено-зелен водопад, чийто тропот прокънтя в ритъм с чуковете от ковачниците.
Абраксос прелетя над тъмната армия, над щръкналите върхове, следван от могъщите Тринадесет.
Еженощните полети ù носеха странна тръпка, само тя и отрядът ù от вещици – войска, способна да сее разруха из цели градове. Абраксос остави планината зад гърбовете им и закръжи над нивята преди река Акантус.
Повечето хора бяха напуснали тези земи – някои бяха станали жертва на войни или нечия жажда за кръв. Но все още се намираха човеци, ако знаеш къде да ги търсиш.
Полумесецът се издигаше високо в небето – наричаха го Старешкия сърп. Удачна нощ за лов, стига суровото лице на богинята да бдеше над тях, макар че тъмнината на новолунието – Старешката сянка – винаги бе за предпочитане.
Но поне Сърпът хвърляше достатъчно светлина, че Манон да оглежда земята.
Вода – простосмъртните неизменно устройваха селищата си край водата, затова насочи Абраксос към езерото, което бе мернала преди седмици, но още не беше проучила.
Бързи и ловки като сенки, Тринадесетте се рееха над обгърнатата в нощ земя. Накрая лунната светлина озари малък воден басейн и Абраксос се спусна към него, надолу и още по-надолу, докато Манон не видя отражението им в равната му повърхност. Червената ù пелерина се развяваше зад нея като кървава диря.
Отзад Астерин нададе боен вик и Манон се обърна. Втората ù разпери ръце и се отпусна назад в седлото си, докато не легна върху гръбнака на уивърна с разпилени златисти коси. Какъв буен екстаз – Астерин винаги летеше със свирепа, необуздана наслада.
Понякога Манон се питаше дали Втората ù не се измъкваше тайно нощем, за да полети без дрехи и седло.
Водачката се обърна напред и сбърчи вежди. Слава на Мрака, че Майка Черноклюна не виждаше всичко това, защото тогава не само Астерин щеше да си изпати. Манон също щеше да понесе своето наказание, задето допускаше подобни своеволия. И нямаше желание да ги възпре.
В полезрението ù изникна малка колиба с оградена ливада. Зад прозореца мъждукаше светлина – идеално. Зад къщурката като снежни преспи сияеха бели туфи. Още по-добре.
Манон насочи Абраксос към колибата, към семейството, което навярно бе чуло грохота на криле и – ако имаше поне малко здрав разум – се беше укрило. Без деца. Такова правило имаха Тринадесетте, макар че някои от другите кланове, особено Жълтоногите, не изпитваха подобри угризения. Но мъжете и жените бяха позволена плячка. Все някак трябваше да се забавляват.
А след одевешните сблъсъци с херцога и Астерин, Манон определено имаше нужда от забавление.
9.
След като написа съкрушителното писмо до Аробин и му го изпрати чрез един от бесните му улични хулигани, Елин излезе да търси закуска из сивия квартал.