Уморена до мозъка на костите си, купи достатъчно храна и за обяд, и за вечеря, а като се върна в склада час по-късно, на трапезната маса я чакаше голяма плоска кутия.
По ключалката нямаше следи от влизане с взлом и прозорците си бяха точно толкова отворени, колкото ги беше оставила сутринта, за да пусне речния полъх в жилището си.
Не че очакваше друго от Аробин – просто ù напомняше, че макар и крал на асасините, със зъби и нокти си беше осигурил тази самозвана титла.
Сякаш по сценарий небесата се отвориха точно в този момент и шумният порой отми тежката тишина в стаята.
Елин дръпна единия край на панделката от смарагдова коприна, с която бе овързана кремавата кутия. Вдигна капака и дълго време се взира в плата под него. Бележката гласеше: Позволих си да направя някои подобрения. Забавлявай се.
Гърлото ù се стегна, ала извади костюма от специална черна материя – плътно прилепваща, дебела и гъвкава като кожа, но без блясъка и запарването. Под сгънатия костюм намери чифт ботуши. Бяха почистени от последния път, когато ги беше обувала преди години, и черната им кожа изглеждаше все така мека и еластична, а изваяните жлебове и скритите в тях остриета бяха идеално запазени.
Към тежките ръкави на костюма бяха прикрепени стигащи до лакътя предпазни ръкавици, по чиято дължина се криеха тънки, смъртоносни мечове.
Не беше виждала тази дреха, нито пък я беше обличала, откакто... Надникна към празното място над камината. Поредното изпитание, макар и по-скромно. Аробин проверяваше доколко е способна да му прости и да забрави миналото, какво е готова да понесе, за да работи с него. Беше ù купил костюма преди години, плащайки безбожна сума на един майстор изобретател от Мелисанде, който ù го изработи ръчно по нейна мярка. Аробин държеше двамата му най-добри асасини да са облечени подобаващо, затова ù направи такъв подарък – един от многото, с които я отрупваше като компенсация, задето я преби, а после я изпрати в Червената пустиня на обучение. И двамата със Сам редовно понасяха жестоки побои заради неподчиненията си, но кралят на асасините накара Сам да плати за своя костюм. А за капак му възлагаше второстепенни мисии, за да не изплати бързо дълга си.
Елин остави дрехата обратно в кутията и започна да се съблича, вдишвайки мириса на мокър камък, лъхащ през отворените прозорци.
Добре тогава, щеше отново да влезе в ролята на всеотдайно протеже. Щеше да следва плана му, макар че възнамеряваше да го промени леко, само колкото е нужно. Беше готова да убива, да продава плътта си, да се унижава... но да спаси Едион.
Два дни – само два дни – до срещата им, до момента, в който щеше да се увери, че е оцелял през всичките години на раздялата им. И дори да я изругаеше, да я заплюеше, както в общи линии бе сторил Каол... щеше да си е струвало. Гладката мека материя зашепна по кожата ù, докато нахлузваше костюма върху голото си тяло. Колко типично за Аробин да не спомене какви подобрения е направил – да превърне изживяването в рискована загадка, която сама да разбули... стига да оцелееше.
Размърда се в него, като внимаваше да не задейства механизма, който изваждаше скритите остриета. Опипа го за други тайни оръжия и трикове, после му позволи да я обгърне изцяло и закопча ботушите на краката си.
Още докато вървеше към спалнята, усети как костюмът подсилва всяка слаба точка на тялото ù. Изискванията за преработката на костюма очевидно бяха изпратени на майстора преди месеци от мъжа, който знаеше за пронизващите болки в коляното ù, кои части на тялото си предпочиташе да използва по време на битка, скоростта ù на движение. Цялото познание на Аробин за нея сега я обгръщаше под формата на плат, стомана и тъмнина. Елин спря пред високото огледало на отсрещната стена в спалнята.
Втора кожа. Не толкова фрапантна заради изящните детайли, допълнителните подплънки, джобовете и предпазните метални елементи – но не оставяше нито сантиметър от тялото ù на въображението. Тя подсвирна тихо. Така да бъде.
Щеше отново да се вживее в ролята на Селена Сардотиен – поне за малко, до края на тази игра.
Вероятно щеше да продължи с размишленията, ако през отворените прозорци не бе отекнал плясъкът на конски копита и колела на карета в локвите пред склада.
Съмняваше се Аробин да я навести толкова скоро със самодоволна усмивка на лице – не, щеше да изчака, докато се увери, че наистина е излязла да се позабавлява с костюма си.
При това положение оставаше само още един човек, който би си направил труда да намине, макар че не ù се вярваше Каол да пилее пари по карета, дори в проливния дъжд. Надникна дискретно през прозореца, оглеждайки непознатото возило през паравана на пороя. На мократа улица не се виждаше жив човек, не беше ясно и кой е вътре.