Елин тръгна към вратата и врътна китка, за да изскочи острието от лявата ù ръкавица. Оръжието не издаде никакъв звук на излизане от скрития процеп и металът заблестя под слабата дъждовна светлина.
Богове, костюмът ù се струваше също толкова удивителен, колкото в първия ден, когато го облече, острието разсичаше въздуха плавно, както при първите ù асасински мисии.
Стъпките ù и барабаненето на дъжда по покрива на склада бяха единствените звуци, докато слизаше по стълбището и се промъкваше между сандъците на приземния етаж.
Скри ръката с оръжието под пелерината си и отвори грамадната плъзгаща врата, разкривайки бушуващата дъждовна стихия. Загърната в пелерина жена стоеше под тесния навес. До бордюра отзад я чакаше наетият файтон. Кочияшът я наблюдаваше внимателно, докато дъждът се стичаше по широката периферия на шапката му. Не приличаше на професионален телохранител – просто се грижеше за клиентката си. Дори в пороя си личеше, че тъмносивата ù пелерина е от тежък плат, подобаващ на заможна личност, независимо от наетия файтон.
Голямата качулка забулваше лицето на непознатата в сянка, но Елин все пак зърна бяла кожа, тъмна коса и елегантни кадифени ръкавици, пълзящи към вътрешността на пелерината – за оръжие може би?
– Започни да обясняваш – нареди Елин, облягайки се на касата на вратата. – Или ще станеш вечеря за плъховете.
Жената отстъпи назад в дъжда – не точно назад, а по-скоро към каретата, откъдето надничаше малко дете. Уплашено малко дете.
– Дойдох да те предупредя – проговори жената и поотметна качулката, колкото да разкрие лицето си.
Големи, леко вирнати в краищата зелени очи, чувствени устни, остри скули и чип нос се съчетаваха в рядка, ослепителна красота, която караше мъжете да губят здравия си разум.
Елин излезе под тесния навес и провлачи:
– Доколкото си спомням, Лизандра, аз те предупредих, че ако те видя отново, ще те убия.
– Моля те – рече Лизандра.
Тези две думи – и отчаянието зад тях – накараха Елин да върне острието си обратно в ножницата му.
През деветте години на познанство с куртизанката нито веднъж не я беше чула да се моли или да звучи отчаяно. Лизандра никога не бе произнасяла изрази като „благодаря“, „позволи ми“ или дори „радвам се да те видя“.
Съвсем спокойно можеше да са приятелки вместо врагове – и двете бяха сирачета, прибрани от Аробин още като деца. Но кралят на асасините предаде Лизандра на Кларис, негова добра приятелка и мадам, която въртеше успешен публичен дом. Но макар Елин да беше обучена за бойното поле, а Лизандра – за леглото, двете незнайно защо бяха отраснали като съперници, борещи се за симпатиите на Аробин.
Когато Лизандра навърши седемнадесет и дойде време да наддават за нея, Аробин спечели търга с парите от изплатените дългове на Елин. Оттогава куртизанката не спираше да ù натяква какво бе направил с асасинските ù кървави пари Аробин.
В даден момент Елин реши да отвърне на удара. С кинжал. Така бе приключила последната им среща.
Елин сметна за напълно уместно да свали собствената си качулка и да подхвърли:
– Ще ми отнеме по-малко от минута да убия и теб, и кочияша ти и да направя така, че малкото ти протеже в каретата да не продума и дума по въпроса. Пък и сигурно ще се зарадва, ако те види мъртва.
Лизандра се вцепени.
– Тя не ми е протеже и не я обучавам.
– Значи ще я използваш като щит? – Усмивката на Елин режеше като бръснач.
– Моля те... умолявам те – опита да надвика дъжда Лизандра. – Трябва да говоря с теб само за няколко минути. На някое безопасно място.
Елин си направи една бърза сметка – луксозни дрехи, нает файтон, дъжд по калдъръма. Колко типично за Аробин да ù спретне такава сценка. Е, поне от любопитство щеше да поиграе по свирката му.
Тя стисна горната част на носа си с два пръста и вдигна глава.
– Знаеш, че трябва да убия кочияша ти, нали?
– Не, не трябва! – изкрещя мъжът и сграбчи трескаво юздите. – Кълна се... кълна се, няма да кажа на никого за това място.
Елин отиде до файтона и дъждът моментално накваси пелерината ù. Кочияшът можеше да издаде местонахождението на жилището ù, да застраши всичко, но... Тя надникна към окъпаното в дъждовна вода разрешително, закачено в рамка до вратата и осветено от малък фенер.