– Е, Келан Опел от улица „Бейкър“, номер шестдесет и три, апартамент две, едва ли ще кажеш на някого.
Кочияшът кимна, пребледнял като смъртник.
Елин отвори вратата на каретата и нареди на детето:
– Излизай. И двете ви искам вътре.
– Еванджелин може да ме изчака тук – прошепна Лизандра.
Елин надникна през рамо и оголи зъби.
– Ако си въобразяваш, че ще оставя детето само в нает файтон насред бедняшкия квартал, направо се връщай в помийната яма, от която идваш. – Обърна се отново към уплашеното момиченце в каретата. – Хайде, малката. Няма да те ухапя.
Това ù беше достатъчно. Еванджелин се примъкна към нея по седалката и светлината от фенера позлати фината ù порцеланова ръчичка, преди да хване тази на Елин и да скочи от каретата. Изглеждаше около единадесетгодишна, имаше стройна фигура, а червенозлатистата ù коса беше прибрана назад в плитка, разкривайки кехлибарените ù очи, които сякаш погълнаха мократа улица и двете жени пред нея. Не отстъпваше по красота на господарката си, макар че и по двете ù бузи личаха дълбоки, назъбени белези. Белези, които обясняваха грозната татуировка от вътрешната страна на китката ù. Била е едно от момичетата на Кларис – докато някой не я беше белязал, лишавайки я от всякаква стойност.
Елин намигна на Еванджелин и докато я водеше през дъжда, каза със съзаклятническа усмивка:
– Струваш ми се мой тип човек.
Елин отвори и останалите прозорци, за да пусне охладения от дъжда речен полъх в задушния апартамент. За щастие, никой не се мярна по улицата, докато бяха навън, но щом Лизандра стоеше пред нея, Аробин несъмнено щеше да научи за случката.
Елин потупа креслото пред единия прозорец и се усмихна на обезобразеното момиченце.
– Това е любимото ми място в целия апартамент, когато вятърът подухва така приятно. Мога да ти предложа книжка, ако искаш. Или пък – тя махна надясно към кухнята – отиди да си харесаш нещо вкусничко от кухненската маса. Има боровинков сладкиш. – Лизандра стоеше като вцепенена, но Елин добави невъзмутимо: – Ти решаваш.
Като всяко дете от богаташки бардак Еванджелин навярно не получаваше често право на избор. Зелените очи на Лизандра като че ли поомекнаха леко, а момиченцето отвърна с глас, едва доловим над трополенето на дъжда по покрива и прозорците.
– Бих опитала пая, ако може.
След секунда вече я нямаше. Умно момиче, знаеше, че не бива да се пречка на господарката си.
Елин съблече подгизналата си пелерина и избърса лицето си с единственото ù сухо крайче. После, държейки китката си в готовност да извади скритото в ръкавицата острие, посочи дивана пред незапаления огън и рече на Лизандра:
– Седни.
За нейна изненада, жената се подчини, но не и преди да отвърне:
– Или ще заплашиш да ме убиеш отново?
– Аз не заплашвам. Само обещавам.
Куртизанката се отпусна върху възглавниците на дивана.
– О, моля те. Нима мога да приемам сериозно всяко нещо, излязло от голямата ти уста?
– Прие доста сериозно кинжала, който запратих по главата ти.
Лизандра ù се усмихна вяло.
– Пропусна целта.
Вярно, но все пак беше закачила ухото ù. И то заслужено, ако питаха нея.
Ала сега пред нея седеше жена – вече и двете бяха жени, а не седемнадесетгодишни момичета. Лизандра я огледа от глава до пети.
– Повече ми харесваш руса.
– А на мен ще ми харесваш най-много, когато напуснеш дома ми, но това май няма да се случи скоро. – Тя надникна към улицата под тях. Файтонджията я чакаше. – Аробин не можа ли да те прати с някоя от неговите карети? Нали уж ти плаща щедро.
Лизандра махна с ръка и светлината от свещите се отрази в златната гривна, която не покриваше напълно татуировката на змиевидно същество върху тънката ù китка.
– Отказах му. Реших, че така ще дам неблагоприятен тон на срещата ни.
Не че това ù беше помогнало.
– Значи наистина той те изпраща. Да ме предупредиш за какво?
– Изпрати ме, за да ти разкрия плана му. Напоследък няма много вяра на пратениците си. Но предупреждението е от мен.
Пълна лъжа по всяка вероятност. Но татуировката – емблемата на публичния дом на Кларис, която всички куртизанки получаваха още в деня на постъпването си... Момиченцето в кухнята, файтонджията на улицата – всички тези фактори можеха да усложнят нещата, ако решеше да заколи Лизандра. Въпреки това едва се сдържаше да не посегне към кинжала си, гледайки знака върху китката ù.
Не към меча си – не. Само ножът предлагаше истинска интимност в убийството, само с него можеше да усети последния дъх на куртизанката.