Елин нямаше думи.
– Затова още работи за Кларис – обясни Еванджелин, – затова още не е свободна и скоро няма да бъде. Просто реших, че трябва да знаеш.
На Елин не ù се искаше да вярва на момичето, опитваше да си втълпи, че това е част от плана на Лизандра и Аробин, но... но едно гласче в главата ù, в костите ù шепнеше отново и отново, и отново, все по-силно и по-силно: - Нехемия би постъпила по същия начин.
Еванджелин направи реверанс и тръгна надолу по стълбището, а Елин обърна очи към оръфания плик.
Щом тя самата се беше променила толкова за две години, може би и Лизандра бе способна на същото.
За момент се замисли колко различен щеше да е животът на другата млада жена, ако я беше изслушала, ако наистина беше поприказвала с Калтейн Ромпие, вместо първосигнално да я набеди за безхарактерна придворна дама. Какво щеше да се случи, ако и Нехемия бе опитала да види жената зад маската на Калтейн.
Еванджелин вече се качваше до Лизандра в лъсналата от дъжда карета, когато Елин изникна на външната врата на склада и каза:
– Почакайте.
10.
На Едион му се виеше свят и всяка глътка въздух изискваше чудовищен напън.
Скоро. Усещаше как Смъртта стои в ъгъла на килията му и отброява последните му мигове на земята като дебнещ лъв. От време на време Едион се усмихваше на струпаните сенки.
Инфекцията се разпространяваше, а тъй като до зрелищната му екзекуция оставаха само два дни, нямаше търпение да си отиде. Стражите предполагаха, че спи, за да убива времето.
Едион очакваше храната си и наблюдаваше малкото решетъчно прозорче в горната част на вратата, за да види навреме униформените. Но беше напълно сигурен, че халюцинира, когато вратата се отвори и при него влезе коронованият принц.
Застана на входа, а зад него не се виждаха стражи или обичайният ескорт. Безизразното лице на принца веднага му даде да разбере каквото го интересуваше – това не беше спасителна операция. А нашийникът от черен камък около врата му обясняваше всичко друго. Нещата не се бяха развили добре след убийството на Сорша.
Едион съумя да му се усмихне.
– Радвам се да те видя, млади принце.
Принцът плъзна поглед по мръсната коса на Едион, няколкоседмичната му брада и купчината повръщано в ъгъла – преди час не успя да се добере до кофата.
– Ако ще ме оглеждаш така, най-добре първо ме изведи на вечеря – скалъпи Едион.
Сапфирените очи на принца отскочиха към неговите и той примигна, за да поразсее мъглата, настанила се пред очите му. Нещото, което го оглеждаше, имаше студено, хищническо и не съвсем човешко излъчване.
– Дориан – пророни тихо Едион.
Съществото, нахлузило кожата на принца, се усмихна леко. От капитана знаеше, че онези пръстени от Камъни на Уирда поробвали съзнанието – душата.
Веднъж видя и подобен нашийник до кралския престол. Питаше се дали е същият.
– Разкажи ми какво се случи в тронната зала, Дориан – изхриптя Едион с туптяща от болка глава.
Принцът примигна бавно.
– Нищо не се е случило.
– Защо си дошъл, Дориан? – Едион никога не се обръщаше към принца със собственото му име, но сега му се струваше важно да го използва, за да му напомни кой е. Макар че навярно само подклаждаше гнева му.
– Дойдох да видя опозорения генерал, преди да го екзекутират като животно.
Значи нямаше опасност да го убие още сега.
– Както екзекутираха и твоята Сорша?
Принцът не трепна дори, но Едион можеше да се закълне, че нещо в него се сгърчи, сякаш някой бе подръпнал невидима каишка – сякаш във вътрешността му все още имаше някого, който можеше да бъде изтеглен на повърхността.
– Не знам за какво говориш – отвърна нещото в принца. Ноздрите му обаче се разшириха от ярост.
– Сорша – прошепна Едион през болезнените си дробове. – Сорша, възлюбената ти, лечителката. Стоях до теб, когато я обезглавиха. Чух крясъка ти, когато се спусна към безжизненото ù тяло. – Нещото се скова леко и Едион продължи с атаката: – Къде я погребаха, Дориан? Какво направиха с тялото ù, тялото на жената, която обичаше?
– Не знам за какво говориш – повтори то.
– Сорша – пророни задъхано Едион. – Казваше се Сорша и те обичаше, а те я убиха. Мъжът, който сложи този нашийник около врата ти, я уби.
Нещото се умълча. После килна глава настрани. И му отправи усмивка, ужасяваща с красотата си.