– С удоволствие ще гледам екзекуцията ви, генерале.
Едион се засмя през кашлица. Принцът – онова, в което се беше превърнал, – се обърна плавно и излезе от килията. Едион щеше да го изпрати с пренебрежителен, злоблив смях, но в този момент чу как принцът каза на някого в коридора:
– Генералът е болен. Незабавно да му се окаже помощ.
Не.
Явно беше подушил инфекцията му.
След малко в килията му влезе лечителката – възрастна жена на име Амити – и стражите държаха безсилното му тяло, докато тя обработваше раните му. Изсипа някаква билкова отвара в гърлото му и той се задави, проми и превърза раната му, а стражите скъсиха веригата на оковите му, за да не достига с ръце шевовете.
Колкото и да хапеше, колкото и да стискаше устата си, го наливаха с гнусните билкови отвари на всеки час.
И така го спасиха, а Едион проклинаше Смъртта, задето го беше предала, докато се молеше на Мала, носителката на светлина, да държи Елин настрана от тържеството, от принца, от краля и нашийниците му от Камъни на Уирда.
Нещото в него напусна тъмницата и се отправи към стъкления замък, управлявайки тялото му като кораб. После го принуди да застане мирно пред мъжа, когото често виждаше в онези моменти, пронизващи мрака.
Мъжът седеше на стъклен трон. Усмихна се леко и заповяда:
– Поклони се.
Нещото в него дръпна силно връзката им и сякаш светкавици прободоха мускулите му, принуждавайки ги да се подчинят. Точно така се беше озовал в тъмницата, където златокосият воин произнесе името ù – и то толкова пъти, че го накара да крещи без глас. Продължаваше да крещи и сега, когато мускулите му го предаваха за пореден път, караха го да коленичи, а сухожилията във врата му свеждаха главата му в поклон.
– Още се съпротивляваш? – попита мъжът и надникна към тъмната халка на пръста си, сякаш в нея можеше да открие отговора. – Усещам и двама ви вътре.
Интересно.
Да, онова нещо в мрака заякваше, вече можеше да протяга ръка през невидимата преграда помежду им и да го ръководи като марионетка, да говори през неговата уста. Но не изцяло, не за дълго. Той попълваше дупките, доколкото можеше, но нещото постоянно си пробиваше път.
Демон. Принц демон.
Пред очите му отново и отново се разиграваше онзи момент, в който жената на живота му бе загубила главата си. Името ù върху сухия език на генерала го накара да заблъска с всички сили по другата стена в съзнанието си, бариерата, затворила го в тъмнината. Но тази тъмнина беше като зазидана гробница.
Мъжът на трона нареди:
– Докладвай.
Заповедта отекна в тялото му и той изплю дори най-малката подробност около срещата си с генерала. И нещото – демонът – извлече особено удоволствие от ужаса му.
– Хитър е този Едион. Иска да ми се изплъзне мълчешком – коментира мъжът. – Щом е толкова отчаян да ни лиши от предвиденото зрелище, вероятно очаква братовчедка му да се яви на тържеството.
Той мълчеше, не му беше наредено да говори. Мъжът го огледа внимателно с видима наслада в черните си очи.
– Трябваше да го направя още преди години. Не знам защо пропилях толкова време в очакване да видя някаква сила у теб. Колко наивно от моя страна.
Той опита да проговори, да помръдне, да направи поне нещо със смъртното си тяло. Но демонът беше стиснал като в юмрук съзнанието му и мускулите по лицето му оформиха усмивка.
– За мен е удоволствие да ви служа, Ваше Величество.
11.
Пазарът на сенките край брега на Ейвъри съществуваше още от създаването на Рифтхолд. Може би и преди това. Според легендите бил построен върху костите на бога на истината, за да постъпват справедливо търговците и начинаещите крадци. На Каол му се струваше някак иронично, понеже не знаеше да има такъв бог. Контрабанда, незаконни вещества, подправки, дрехи, проститутки – пазарът задоволяваше нуждите на всякакви клиенти, стига да бяха достатъчно смели, глупави или отчаяни да дойдат тук.
Каол беше всички тези неща при първото си посещение преди няколко седмици, когато слезе по полуизгнилото дървено стълбище от най-рухналата част на пристанището към самия речен бряг, осеян с ниши, тунели и магазини.
Загърнати в пелерини, въоръжени фигури патрулираха по дългия, просторен кей – единствен път към пазара. В дъждовни дни Ейвъри често го наводняваше, удавяйки някой и друг нещастен търговец или клиент из лабиринта на пазара. В по-сухите месеци човек не знаеше кого или какво ще види да продава съмнителната си стока или да скита из мръсните, влажни тунели.