– Благодарим ти – каза ù през въздишка Рес.
Чак когато кралицата изчезна сред тълпата с наперена походка, Каол осъзна, че наистина ù дължат благодарности.
Елин Галантиус възнамеряваше да превърне стъкления дворец в касапница, от която току-що бе спасила Рес, Бруло и хората им.
Но не каза нищо за Дориан. За това дали ще спаси него. Дали ще го пощади.
Елин знаеше, че я следят, още откакто напусна Пазара на сенките, където направи няколко лични покупки. Въпреки това влезе право в Кралската банка на Адарлан.
Имаше важна работа там и макар работното време на банката да свършваше, управникът на драго сърце откликна на питанията ù. Нито веднъж не подложи под съмнение фалшивото име, на което бяха сметките ù.
Докато той ù обясняваше какво е положението им и каква лихва са натрупали през годините, тя се възползва да огледа помещението – дебели стени с дъбова ламперия, картини, зад които не намери скривалища в минутката, докато управникът поръчваше чай на секретарката си, и луксозни мебели, струващи повече от доживотната печалба на повечето граждани на Рифтхолд. Там включително имаше и разкошен махагонов шкаф, където държеше документите на много от най-заможните си клиенти, в това число и нейните. Заключваше го с малкото златно ключе, оставено на бюрото му.
След като отново изтърча през двойната врата на кабинета си, за да изтегли сумата, поръчана от нея, Елин стана и небрежно се доближи до бюрото му, оглеждайки подредените в купчини и разпилени по него документи, подаръците от доволни клиенти, ключовете и малкия портрет на жена, която можеше да му е или съпруга, или дъщеря. При мъже като него нямаше как да знае човек. Управникът се върна тъкмо когато Елин пъхваше небрежно ръка в джоба на пелерината си. Двамата размениха няколко любезни приказки за времето, докато секретарката не се появи в кабинета с малка кутия в ръка. Елин изсипа съдържанието ù в кесията си с толкова благоприличие, колкото съумя да свика, после благодари на секретарката и управника и напусна кабинета.
Тръгна по страничните улички, пренебрегвайки вонята на гнила плът, която дори дъждът не успяваше да отмие. Две – преброи цели две платформи за екзекуции, разположени на иначе доскоро приятни градски площади.
Труповете, оставени на гарваните, изглеждаха като сенки по светлите каменни стени, където бяха приковани.
Елин нямаше намерение да залавя Валг, докато не спасяха Едион – ако изобщо се измъкнеше жива от двореца, но пък не пречеше да се поупражнява.
Хладовита мъгла бе обгърнала света в нощните часове, просмуквайки се през всеки отвор в стаята ù. Сгушена под катове одеяла и пухени юргани, Елин се обърна по гръб в леглото и протегна лениво ръка към топлото мъжко тяло до себе си.
Студени копринени чаршафи се плъзнаха под пръстите ù.
Тя отвори едното си око.
Не беше във Вендлин. Разкошното легло, обвито в кремаво-бежови цветове, се намираше в рифтхолдското ù жилище. А другата му половина, с възглавниците и одеялата ù, си стоеше все така недокосната. Празна.
За момент си представи Роуан там – суровото му, безкомпромисно лице, смекчено до очарователна красота от съня, сребристата му коса, проблясваща на утринната светлина, изпъкналата на фона ù татуировка, спускаща се от лявото му слепоочие надолу по врата му, през едното му рамо, чак до пръстите на ръката му.
Елин въздъхна през стегнато гърло и потри очи. Достатъчно ù беше, че постоянно го сънува. Нямаше намерение да пилее енергия в мисли за него, в мечти да е до нея, за да му сподели всичко или поне за да се буди в успокоителната му прегръдка.
Преглътна сухо и стана от леглото със сковано тяло.
Някога бе стигнала до заключението, че не е признак на слабост да се нуждае от помощта на Роуан, да копнее по него, и че дори е похвално да го признава пред себе си, но... Той не беше патерица и Елин не искаше да го възприема така.
Въпреки това, докато ядеше студената си закуска, ù се искаше да не бе изпитвала такава голяма нужда да докаже независимостта си от него още преди седмици.
Особено когато едно от уличните гаменчета на Аробин заблъска по вратата на склада с нареждането, че трябва да се яви в Асасинската крепост. Незабавно.
12.
Страж с безизразно лице ù донесе призовката от херцога и Манон, която тъкмо се канеше да изведе Абраксос за самостоятелен полет, скърца със зъби цели пет минути, кръстосвайки нервно из гнездото.