Нито тя, нито вещиците ù бяха кучета да ги привиква така. Човеците служеха за развлечение и бяха източник на кръв, а понякога, много рядко, и на семе. В никакъв случай нямаха място на командирски и други висшестоящи постове.
Манон се устреми надолу по стълбището и докато стигне края му, Астерин вече я следваше.
– Тъкмо идвах да те търся – прошепна Втората ù с подскачаща златиста плитка. – Херцогът...
– Знам какво иска херцогът – озъби ù се Манон.
Астерин вдигна безмълвно вежда.
Манон овладя нарастващото си желание да изкорми някого. Херцогът постоянно я привикваше на срещи с високия, слаб мъж, наречен Върнън, който не гледаше на нея с подобаващо страхопочитание. Не ù даваха дори няколко часа да потренира с Тринадесетте, камо ли да отлети за по-дълго време, без да я извикат.
Вдиша през носа и издиша през устата, сетне отново и отново, докато най-сетне успя да прибере железните си зъби и нокти.
Не беше куче, нито пък безразсъдна глупачка. Беше Водачка на Крилото, а и наследница на клана от сто години. Можеше да се справи с това простосмъртно прасе, което щеше да се превърне в храна за червеите до няколко десетилетия, а след това щеше да се върне към величественото си зло и безсмъртно съществувание.
Манон отвори със замах вратите на съвещателната зала пред равнодушните погледи на стражите – хора на външен вид, но не и отвътре.
Херцогът оглеждаше грамадна карта, разгърната върху масата, а приятелят му или съветникът му, или личният му шут лорд Върнън Локан стоеше до него. На известно разстояние от тях, вперила празен поглед в тъмната стъклена повърхност и напълно неподвижна, с изключение на бялото ù гърло, откъдето с леко потрепване минаваше дъхът ù, седеше Калтейн. Жестокият белег на ръката ù бе потъмнял до лилаво-червеникаво. Незнайно как.
– Какво искаш? – попита Манон.
Астерин зае мястото си до вратата и скръсти ръце.
Херцогът посочи стола срещу себе си.
– Имаме да обсъждаме някои неща.
Манон остана права.
– Уивърнът ми е гладен, аз също. Отиваме на лов, така че да приключваме по-бързо тук.
Лорд Върнън, тъмнокос, строен като тръстиково стебло и облечен в яркосиня, прекалено чиста туника, огледа презрително Манон. Тя оголи зъби насреща му в безмълвно предупреждение. Върнън просто ù се усмихна с думите:
– Нима не одобрявате храната, която ние ви подсигуряваме, лейди?
Железните зъби на Манон се прибраха.
– Не ям храна, приготвена от смъртни. Същото важи и за уивърна ми.
Херцогът най-сетне вдигна глава.
– Ако знаех, че си толкова претенциозна, щях да направя наследницата на Жълтоногите Водачка на Крилото.
Манон извади небрежно ноктите си.
– И щеше да се увериш колко недисциплинирана, непокорна и безполезна е Искра Жълтонога.
Върнън се настани на един стол.
– Чувал съм за съперничеството между вещерските кланове. Да не би да имаш зъб на Жълтоногите, Манон?
Фамилиарното обръщение му спечели гърлено изръмжаване от страна на Астерин.
– Вие, простосмъртните, си имате вашите вражди – отвърна Манон. – Ние си имаме Жълтоногите.
– Ама че елитаристка – пророни Върнън на херцога, който изсумтя.
Студен пламък полази гръбнака на Манон.
– Имаш пет минути, херцоже.
Перингтън почука с кокалчета по стъклената маса.
– Мислим да поставим началото на един... експеримент. За в бъдеще ще е нужно да увеличим числеността си, да усъвършенстваме войниците, с които вече разполагаме. Историята на вещиците ще ни е от полза в това начинание.
– Обясни.
– Нямам навика да обяснявам всяка подробност от плановете си – отвърна херцогът. – От теб искам единствено да ми предоставиш отряда си от Черноклюни за една проба.
– Каква проба?
– Интересува ме дали вещиците са подходящи за чифтосване със съюзниците ни от друго кралство – Валгите.
Всичко спря. Мъжът беше загубил ума си, но...
– Нямам предвид чифтосване в човешкия смисъл на думата, разбира се.
Процедурата ще е лесна и сравнително безболезнена. Изразява се в пришиване на парченце камък малко над пъпа. То им служи като проводник. А продуктът от смешението на валгска и вещерска кръв ще е просто... Предполагам разбираш що за инвестиция ще е това. Вещиците браните толкова ревностно рожбите си. И двамата мъже се усмихваха с неприкрито самодоволство в очакване на съгласието ù.
Валгите – демоните, чрез чието кръвосмешение с елфите се появили вещиците, – се бяха завърнали някак и поддържаха отношения с херцога и краля... Тя потуши стотиците си въпроси.