– Имате хиляди хора тук. Използвайте тях.
– Повечето нямат магически способности и не са съвместими с Валгите. А вещиците поначало имат валгска кръв във вените си.
Знаела ли е баба ù за това?
– Тук сме, за да ти служим като воини, не като блудници – заяви със смъртоносен глас Манон. Астерин дойде до нея с каменно, пребледняло лице.
– Избери едно сестринство вещици от Черноклюните – беше единственият отговор на херцога. – Искам ги готови до седмица. Опитай да ми попречиш, Водачке на Крилото, и ще превърна безценния ти уивърн в кучешка храна. Може да направя същото и с останалите.
– Ако и с пръст докоснеш Абраксос, ще те одера жив.
Херцогът върна погледа си към картата и махна с ръка.
– Свободна си. О... слез в ковачницата. Последната ви партида оръжия била готова за оглед.
Манон остана на мястото си, преценявайки тежестта на масата от черно стъкло – дали имаше начин да я преобърне и да посече мъжете с острите парчета.
Върнън вдигна вежди в безмълвен, подигравателен жест и Манон се обърна, втурвайки се през вратата, преди да е направила нещо глупаво.
Почти бяха достигнали стаята ù, когато Астерин попита:
– Как ще постъпиш?
Манон не знаеше. А и не можеше да поиска съвет от баба си, защото щеше да излезе несигурна и неспособна да следва заповеди.
– Ще измисля нещо.
– Но не би му дала някои от сестрите ни за това... това чифтосване, нали?
– Не знам.
Може би нямаше да е толкова лошо да слее кръвта им с валгската. Може би така щяха да получат нова сила. Може би Валгите знаеха как да се преборят с крочанското проклятие.
Астерин сграбчи лакътя ù, вдълбавайки нокти в плътта. Манон примигна, смаяна от допира и от настоятелната му сила. Никога досега Втората не бе дръзвала да...
– Не бива да го позволяваш – рече Астерин.
– Получих достатъчно заповеди за днес. Дай ми още една, и ще намериш езика си на пода.
По лицето на Астерин избиха червени петна.
– Младите вещици са уплашени. Уплашени са до смърт, Манон. Та ние не ги изпращаме дори в други кланове, камо ли...
Имаше право. Младите вещици бяха такава рядкост. В клана се раждаха само деца от женски пол – като подарък от Триликата богиня. Приемаха ги за свещени още от мига, в който майката проявеше признаци на бременност, до деня, в който навършеха шестнадесет. Да нараниш бременна вещица, да посегнеш на нероденото ù дете или дъщеря ù се смяташе за провинение, толкова непростимо, че никое наказание не беше достатъчно жестоко за него. Манон бе участвала в две от така дългите екзекуции, но желанието ù за мъст никога не оставаше задоволено.
Човешките деца не се брояха – някои от клановете ги възприемаха като най-обикновена храна. Особено Жълтоногите. Младите вещици обаче... нямаше по-голяма чест от тази да родиш вещерско дете на клана си. И по-голям срам от това да го загубиш.
– Кое сестринство би избрала? – попита Астерин.
– Не съм решила.
Навярно щеше да е някоя от по-незначителните... за всеки случай, преди да позволи на някоя от по-могъщите да се съчетае с Валгите. Може би демоните щяха да дадат на умиращата им раса дозата живот, от която се нуждаеха така отчаяно през изминалите няколко десетилетия. Векове.
– А ако възразят?
Манон достигна стълбището към личната си кула.
– Единственият човек, който възразява за каквото и да било напоследък, Астерин, си ти.
– Не е редно...
Манон замахна с ръка и раздра плата и кожата над гърдите ù.
– От днес нататък Сорел е Втора.
Астерин не докосна кръвта, просмукваща се в туниката ù.
Манон тръгна отново.
– Предупредих те да не ми се бъркаш, но тъй като ти реши да не зачетеш волята ми, вече нямаш място до мен и в срещите ми. – Никога досега, нито веднъж през последните сто години не беше сменяла постовете им. – От този момент нататък ти си Трета. Ако ми докажеш, че ти е останала поне капка самоконтрол, ще преразгледам решението си.
– Милейди – подхвана кротко Астерин.
Манон посочи стълбището зад тях.
– Ти получаваш правото да съобщиш на останалите. Веднага.
– Манон – продължи Астерин с умолителен тон, какъвто Водачката не бе чувала досега.
Манон продължи напред и червената ù пелерина се развя над стълбището.
Нямаше желание да слуша Астерин, не и при положение че баба ù изрично я бе предупредила, че всяка грешна стъпка, всяко неподчинение ще коства главите на всички. Пелерината около нея вечно щеше да ù го напомня.
– Чакам те в гнездото след час – каза, без да погледне назад, и влезе в кулата си.