Където надуши човек.
Пред камината беше коленичила млада слугиня с метла и лопата в ръка.
Трепереше едва забележимо, но мирисът на страха ù вече пропиваше въздуха в стаята. По всяка вероятност умираше от ужас още от момента, в който бе прекрачила прага ù.
Момичето сведе глава и черната му като нощта коса прикри бледото му лице, но не и преди Манон да зърне преценяващия поглед в тъмните му очи.
– Какво правиш тук? – попита равнодушно Манон, стържейки с железни нокти, само и само да види реакцията му.
– Ч-ч-чистя – изпелтечи момичето, но твърде насечено, твърде отработено.
Раболепна, кротка и ужасена, точно по вкуса на всяка вещица. Единствено миризмата на страх беше истинска.
Манон прибра железните си зъби.
Слугинята стана бавно и видимо изтръпна от болка. От движението протритото домашно сукно на полата ù се люшна, разкривайки дебелата верига между глезените ù. Десният беше обезобразен, а ходилото ù, покрито с лъскава, наскоро зараснала плът, стъпваше на една страна.
Манон потисна хищническата си усмивка.
– Защо са ми изпратили саката слугиня?
– Аз... аз просто изпълнявам заповеди. – Гласът ù беше воднист, неразличим.
Манон изсумтя и тръгна към нощното шкафче, а плитката ù и кървавочервената пелерина се развяха зад гърба ù. Наля си бавно чаша вода, ослушвайки се наоколо.
Слугинята събра пъргаво нещата си.
– Ще се върна, когато няма да ви преча, милейди.
– Свърши си работата, простосмъртна, и се махай от очите ми.
Манон се обърна да я наблюдава.
Момичето закуцука през стаята – безпомощно и крехко, незаслужаващо втори поглед.
– Кой нарани крака ти? – попита Манон, облягайки се на една от дървените колони на леглото.
Слугинята дори не вдигна глава.
– Стана случайно. – Изсипа пепелта от камината в кофата, която беше довлачила дотук. – Паднах по едно стълбище, когато бях на осем, нямаше как да ми помогнат. Чичо не вярваше на лечителки и не позволи да извикаме някоя у дома. Извадих късмет, че не се наложи да го отрежат.
– Защо си в окови? – Още един равнодушен, лишен от интерес въпрос.
– За да не избягам.
– Нямаше да стигнеш далеч в тази планина.
Веднага го забеляза – лекото напрежение в раменете ù, смелия опит да го прикрие.
– Да – потвърди момичето, – но аз израснах в Перант, не тук. – Подреди в камината цепениците, които сама беше качила до кулата, накуцвайки все повече и повече с всяка следваща стъпка. Слизането по стълбите с тежката кофа с пепел несъмнено щеше да е поредното мъчение. – Ако се нуждаете от мен, просто попитайте за Елида. Стражите знаят къде да ме намерят.
Манон проследи с поглед всяка нейна страдалческа стъпка до вратата.
Почти ù позволи да излезе, да си помисли, че е свободна, преди да каже:
– И никой не е наказал чичо ти заради глупавото му отношение към
лечителите?
Елида надникна през рамо.
– Той е лорд на Перант. Кой би го наказал?
– Върнън Локан ти е чичо? – Елида кимна. Манон килна глава настрани, оглеждайки внимателно поддържаната кротост по лицето ù. – Каква работа има тук?
– Не знам – прошепна Елида.
– А защо е довел и теб?
– Не знам – повтори момичето, остави кофата на земята и прехвърли тежестта на тялото си върху здравия крак.
– И кой те изпрати в тази стая? – попита тихо Манон.
Едва не прихна от смях, когато слугинята провеси рамене и сведе глава още по-ниско.
– Не съм... не съм шпионин. Кълна се в живота си.
– Животът ти няма никаква стойност за мен – отвърна Манон, отблъсна се от колоната на леглото и запристъпва хищнически към нея. Девойката не помръдна от мястото си, бе толкова убедителна в ролята си на покорно човешко същество.
Манон повдигна брадичката ù с железния нокът на показалеца си. – Ако разбера, че ме шпионираш, Елида Локан, ще осъмнеш с два безполезни крака.
Вонята на страха ù изпълни ноздрите на Манон.
– Милейди, к-кълна се, н-няма да докосвам...
– Напусни.
Манон отдръпна рязко нокътя си от брадичката ù, оставяйки кървава следа. И за по-добър ефект отстъпи назад и облиза кръвта на Елида от желязото.
Беше ù трудно да запази безразличното си изражение, след като вкуси кръвта и видя истината в нея.
Но Елида явно не можеше да понесе повече и първият рунд на играта им приключи. Манон ù позволи да се отдалечи с жалко куцукане и дрънчене на вериги.
После впери поглед в празния коридор.
Първоначално ù беше забавно да заблуждава момичето, че наистина я е взела за страхливо, сладкодумно, безпомощно девойче. След това обаче излезе наяве истината за произхода ù – и хищническите инстинкти на Манон насочиха вниманието ù към това как слугинята криеше лицето си, за да не види тя реакциите ù, как нареждаше пред нея точно онова, което искаше да чуе. Сякаш проверяваше дали има враг пред себе си.