– Трябва да ми имаш голямо доверие, за да ми споделиш такова нещо.
– Ти разби „Подземието“ – заяви Лизандра. – Стори го заради Сам, нали?
Защото онези хора... всичките работеха за Рурк Фаран и присъстваха, когато... –
Тя поклати глава. – Каквото и да си намислила на Аробин, всичко е в памет на Сам. Пък и да ме предадеш, вече съм изстрадала толкова, че почти няма с какво да ме наранят.
Елин се облегна в стола си и кръстоса крака, опитвайки да не си представя мрака, през който бе минала жената пред нея.
– Твърде дълго живях без отмъщение. В сърцето ми няма място за прошка.
Лизандра се усмихна – без нито капка радост.
– След като Аробин уби Уесли, лежах неутешимо в леглото му и си мислех дали да не го пратя в гроба веднага. Но не ми се струваше достатъчно, а и не само на мен имаше да изплаща дългове.
В първия момент Елин остана безмълвна. После поклати глава.
– Сериозно ли намекваш, че си ме чакала през цялото това време?
– Ти обичаше Сам толкова, колкото аз обичах Уесли.
Гърдите на Елин сякаш хлътнаха, но тя кимна. Да, обичаше Сам – повече отколкото всеки друг. Дори Каол. А след като прочете в писмото на Уесли какво изтезание бе поръчал Аробин за Сам, в сърцето ù зейна грамадна рана. Дрехите на Сам още си стояха в двете долни чекмеджета на скрина, където някогашният ù господар ги беше прибрал от пътническите куфари. През последните две нощи спа с една от ризите му.
Аробин щеше да си плати.
– Съжалявам – пророни Елин. – За годините, в които се държах нечовешки с теб, за ролята, която съм изиграла в страданието ти. Ще ми се да бях гледала по-ясно на себе си. На всичко. Искрено съжалявам.
Лизандра примигна.
– И двете бяхме млади и глупави. Трябваше да се възприемаме като съюзнички.
Но сега нищо не ни спира да направим именно това. – Лизандра ù изпрати изненадващо вълча усмивка. – Ако си съгласна, с теб съм.
И така, най-неочаквано бе получила предложение за приятелство. Роуан може и да беше най-скъпият ù приятел, нейният каранам, но... все пак ù липсваше женската дружба. И то много. Макар че мисълта възкреси в съзнанието ù старата мъка по Нехемия и част от нея искаше да запрати предложението право в лицето на Лизандра само защото тя не беше Нехемия... Ала Елин потисна този страх и отвърна пресипнало:
– Съгласна съм.
Лизандра въздъхна тежко.
– О, слава на боговете! Вече имам с кого да говоря за дрехи, без да ме питат как би ги приел този и онзи, и мога да излапам цяла кутия шоколадови бонбони, без да ми натякват, че трябва да внимавам за фигурата си. Моля те, кажи ми, че обичаш шоколадови бонбони. Обичаш ги, нали? Спомням си как веднъж откраднах цяла кутия от стаята ти, докато ти преследваше някоя от жертвите си.
Бяха страшно вкусни.
Елин махна към кутията с лакомства на масата.
– Донесла си шоколад. Това е достатъчно, за да се превърнеш в моя първа любимка.
Лизандра се изкикоти неочаквано дяволито – навярно никога не се смееше така пред Аробин или клиентите си.
– Някоя нощ пак ще се промъкна тук и ще ядем бонбони до повръщане.
– Какви изтънчени, елегантни дами!
– О, моля те! – отвърна Лизандра, махвайки с ръка. – Двете с теб сме диви зверове в човешка кожа. Няма смисъл да се заблуждаваш.
Куртизанката дори не подозираше колко близо бе до истината. Елин се зачуди как ли би реагирала на превъплъщението ù – на дългите кучешки зъби. Незнайно защо се съмняваше, Лизандра да я нарече чудовище – нито заради вида ù, нито заради огньовете, които бълваше.
Усмивката на Лизандра посърна леко.
– Уредено ли е всичко за утре?
– Тревога ли долавям?
– Наистина ли мислиш, че различният цвят коса ще ти позволи да се промъкнеш незабелязано в двореца? Такова доверие ли имаш на Аробин?
– Хрумва ли ти по-добра идея?
Лизандра сви небрежно рамене.
– По една случайност знам това-онова за играенето на различни роли. Знам как да отклонявам погледите, когато не искам да ме виждат.
– И аз умея да се сливам с тълпата, Лизандра. Планът е без грешка. Нищо че е на Аробин.
– А какво ще кажеш с един куршум да повалим два заека?
При други обстоятелства навярно щеше да отхвърли хрумването ù, да не я изслуша дори, но в очите ù играеше толкова зъл, варварски блясък.
Затова Елин облегна ръце на масата.
– Слушам те.
14.
На всеки човек, когото Каол и сподвижниците му спасяваха, имаше поне няколко други, които свършваха на дръвника.
По залез слънце двамата с Несрин клечаха на един покрив с изглед към малкия площад. Единствените зрители бяха типичните отрепки, намиращи удоволствие в чуждата мъка. Това не го притесняваше толкова, колкото украсата по случай рождения ден на Дориан. Червени и златисти знаменца и ленти обгръщаха площада като мрежа, а по периферията му бяха наредени кошници със сини и бели цветя. Костница, пропита с пролетна бодрост.