Може би градът заслужаваше огнения гняв на Елин Галантиус. Може би Каол също заслужаваше да изгори.
Той се обърна към двете жени.
– Проклятие – процеди през зъби Елин и Каол надникна през рамо тъкмо навреме, за да види как стражите бутат към платформата първата си жертва – ридаещ мъж на средна възраст – и подкосяват коленете му с дръжките на мечовете си. Нямаше да чакат до шест. Единият от другите затворници, също на средна възраст, затрепери неудържимо и по предницата на панталоните му се появи тъмно петно. Богове!
Каол замръзна на място и дори Несрин не можа да опъне тетивата, преди секирата да се вдигне.
Глухият звук потопи за миг площада в пълна тишина. После хората избухнаха в аплодисменти – аплодисменти! От шумотевицата не се чу как отсечената глава тупва на земята и се търкулва настрани.
В този момент Каол се озова в една стая в двореца, който някога бе наричал свой дом – чу сблъсъка на плът и кост с мраморния под, видя червената мъгла във въздуха, изтръпна от писъка на Дориан...
Клетвопрестъпник. Лъжец. Предател. Каол беше всичко това, но не и за Дориан. Никога за истинския си крал.
– Разруши часовниковата кула в градината – продума едва доловимо. Усети как Елин се обръща към него. – Така ще освободиш магията. Такова беше заклинанието – три кули, всичките построени от Камъните на Уирда. Разрушиш ли дори една от тях, магията отново ще е свободна.
Тя отправи поглед на север към стъкления дворец, а по лицето ù нямаше и следа от изненада.
– Благодаря ти – промълви накрая. И това беше.
– Правя го заради Дориан. – Жестоко, себично, но вярно. – Кралят очаква да те види утре. – Продължи той. – Ами ако реши, че вече не иска да се крие от народа, и те нападне с тъмната си магия? Знаеш какво се случи с Дориан.
Очите ù зашариха по керемидите, сякаш разгръщаше мисловната си карта на терена за тържеството – картата, дадена ù от него. Ненадейно изруга.
– Може да ми заложи капани... На Едион също. Със Знаците на Уирда може да напише магически заклинания срещу двама ни по подовете и стените и ще сме напълно беззащитни. Точно така хванах онова същество в библиотеката. Мамка му! – изсъска тя. – Мамка му!
– Бруло ни каза, че най-добрите хора на краля щели да ескортират Едион от тъмницата до залата – рече Несрин, стиснала лъка си в ръка. – Сигурно ще сложи заклинания по целия път. Ако използва заклинания.
– Не можем да рискуваме. А е твърде късно да променяме плановете си – отвърна Елин. – Ако разполагах с онези проклети книги, вероятно щях да намеря поне някаква магическа защита за двама ни с Едион, но утре няма да имам време да ги взема от старата си квартира. Пък и само боговете знаят дали още са там.
– Не са – обади се Каол. Елин вирна вежда. – Защото са у мен. Прибрах ги, когато напуснах двореца.
Елин стисна устни в нещо като неохотна благодарност.
– Нямаме много време. – Тя тръгна към билото на покрива. – Остават двама пленници – поясни. – Пък и ми се струва, че онези знамена ще изглеждат по-добре с малко валгска кръв по тях.
Несрин остана на покрива, а Елин се озова на онзи отвъд площада по-бързо, отколкото Каол смяташе за възможно. Той самият остана на улицата.
Проправи си чевръсто път през тълпата и видя трима от хората си до единия край на платформата – готови за действие.
Часовникът удари шест. Каол зае позиция, след като се увери, че още двама от хората му чакат сигнал в една от близките улички. Стражите вече преместваха тялото на първия пленник и влачеха втория към платформата за екзекуции.
Мъжът ридаеше и ги умоляваше да го пощадят, но те го накараха да коленичи в локвата от кръвта на приятеля му.
Палачът вдигна секирата.
И един кинжал, запратен от Елин Галантиус, прониза гърлото му.
Бликна черна кръв и част от нея изцапа знамената, както Елин бе обещала.
Преди стражите да изкрещят, Несрин откри огън от другата посока. Настана достатъчна суматоха, че Каол и хората му да се втурнат към платформата сред уплашената тълпа. Несрин и Елин стреляха отново, преди мъжете да достигнат дървената трибуна, която бе станала опасно хлъзгава от кръвта. Каол сграбчи двамата пленници и им закрещя да бягат, бягат, бягат!
Хората му кръстосаха мечове със стражите, а той забута стъписаните мъже надолу по стълбите и към тясната уличка, където ги чакаха бунтовниците.
Преодоляваха на бегом пресечка след пресечка, оставяйки потъналия в хаос площад зад гърба си, докато не достигнаха брега на Ейвъри, където Каол се зае с чакащата ги лодка.