После взе кошницата с черни стъклени цветя, която бе поверила на най-надеждната си танцьорка. Разкошните им черни листенца сияеха като абаносови диаманти на смътната светлина в коридора.
– Счупите ли някое, преди да е дошло време да го хвърлите, свършено е с вас.
Струват повече от вас и нямаме резервни.
Флорин тръгна покрай момичетата, раздавайки цветята, достатъчно здрави да не се пръснат на парчета поне през следващите няколко минути.
Когато достигна до Елин, кошницата вече беше празна.
– Гледай ги и се учи – нареди ù на висок глас, така че и демонът да я чуе, и сложи утешителна ръка на рамото ù. Останалите танцьорки вече пристъпваха нервно от крак на крак и раздвижваха вратовете и раменете си. Дори не погледнаха към нея.
Елин кимна свенливо, сякаш опитваше да прикрие горчивите си сълзи, и излезе от строя, за да застане до учителката.
От пролуките на вратата се дочуха тромпети и тълпата избухна в радушни възгласи, от които подът се разтресе.
– Надникнах в Голямата зала – прошепна Флорин толкова тихо, че Елин едва я чу. – Исках да проверя как е генералът. Изглежда изтощен и блед, но е нащрек.
Очаква те.
Елин застина.
– Винаги съм се питала къде те е намерил Аробин – продължи Флорин, вперила поглед във вратата, сякаш виждаше през нея. – Защо вложи толкова усилия, за да те подчини на волята си, повече, отколкото за всеки друг асасин. – Жената затвори очи за момент, а като ги отвори, от тях надничаше стоманен блясък. – Когато скъсаш оковите на този свят и започнеш да изграждаш новия, не забравяй, че изкуството е не по-маловажно от храната. Без него всяко кралство пропада, изчезва във времето. Натрупала съм достатъчно пари в окаяния си живот, за да не изпитвам нужда от повече. Затова чуй думата ми: където и да разположиш трона си, колкото и да е далеч, ще дойда при теб с дара на музиката и танците.
Елин преглътна тежко. Не успя да каже нищо, преди Флорин да закрачи към вратата. Като я стигна, спря и заоглежда всяка танцьорка поотделно. Проговори чак когато очите ù попаднаха върху Елин.
– Дайте на краля ни представлението, което заслужава.
После отвори вратата и коридорът се обля със светлина и музика, и аромата на печено месо.
Останалите танцьорки вдишаха дълбоко и полетяха напред една по една, размахвайки тъмните стъклени цветя над главите си.
Докато ги гледаше как се изливат в залата, Елин превърна кръвта във вените си в черен огън. Едион – вниманието ù бе насочено към него, а не към тиранина на преден план, отговорен за убийството на семейството ù, на Мериън... на приятелите ù. Ако това бяха последните ù мигове на света, то поне щеше да падне в бой под звуците на приказна музика.
Дойде време.
Една глътка въздух – още една.
Тя бе огнената наследница.
Тя беше огън и светлина, и пепел, и въглени. Елин Огнено сърце не се прекланяше пред никого и пред нищо, освен пред короната, която ù принадлежеше по законите на кръвта и оцеляването... и триумфа.
Елин изправи рамене и се плъзна сред бляскавата тълпа.
Докато стоеше прикован към столчето на платформата за екзекуции, Едион наблюдаваше внимателно стражите и установи кого от тях е най-добре да нападне пръв, кой разчита повече на едната страна от тялото си или на единия си крак, кой беше най-вероятно да се поколебае при сблъсък със Северния вълк и най-важното – кой беше достатъчно импулсивен и безразсъден, че да го убие накрая, независимо от заповедта на краля.
Представленията започнаха и привлякоха вниманието на хората, безсрамно взирали се в него досега, и докато двадесетината жени се носеха из широкото пространство между кралския подиум и неговата платформа, подскачаха и се въртяха, на Едион някак му стана неудобно да ги прекъсва. Горките момичета не заслужаваха да се окажат насред касапницата, която възнамеряваше да предизвика.
Но пък му се струваше много подходящо, че лъскавите им костюми бяха черни със сребристи елементи – Прислужниците на Смъртта, досети се той.
И това ако не беше знак от съдбата. Може би тъмнооката Силба щеше да му осигури бърза смърт, вместо бавната и мъчителна, която го очакваше в кървавите ръце на Хелас. На лицето му изплува усмивка. Смъртта си беше смърт.
Танцьорките хвърляха шепи черна пепел, покривайки пода с нея – навярно символизираше прахта на загиналите. Една по една изпълниха красиви пируети и се поклониха пред краля и сина му.
Време за действие. Кралят бе разсеян от униформения страж, шепнещ в ухото му, принцът гледаше танцьорките с видимо отегчение, а кралицата си бъбреше с придворната дама, спечелила вниманието ù в момента.