– Не ми се пречкай! – нареди му тя и се нахвърли на стражите.
Роуан я беше научил на това-онова.
Сега се вихреше като смъртоносен облак, като кралица на сенките, а мъжете пред нея вече бяха трупове.
С летящи кинжали и гибелни пируети Елин се отдаде на така познатото унищожително затишие, докато кръвта на враговете ù не се превърна в алена мъгла, която бързо напои чакъла под краката ù. Четирима от хората на Каол се спуснаха към нея, ала само за да избягат в обратна посока. Съюзници или просто съобразителни войници, нямаше значение.
А когато и последният от стражите в черни униформи се свлече на окървавената земя, тя се спусна към Едион. Той бе застинал в изумление, но я посрещна с гърлен, мрачен смях и се запрепъва след нея към живия плет.
Стрелците – трябваше да се махнат от обсега на стрелците, които несъмнено щяха да ги засипят с дъжд от стрели веднага щом димът се разсееше.
Заобиколиха гъстия плет, покрай който всяка сутрин бе тичала с Каол по време на престоя си в двореца.
– По-бързо, Едион! – изсъска му тихо, но той вече изоставаше.
Елин спря и разряза едната си окървавена китка с кинжала, после изписа с кръвта си символите за отключване върху оковите му. Отново изригна буйна, огнена светлина. Но белезниците се отвориха тихо.
– Интересен номер – пророни задъхано той, докато Елин сваляше веригите от ръцете му. Тъкмо се канеше да хвърли метала на земята, когато чакълът зад тях изхрущя.
Но не бяха нито още стражи, нито кралят.
С огромен ужас Елин видя Дориан да крачи към тях.
19.
– Отивате ли някъде? – попита Дориан, пъхнал ръце в джобовете на черните си панталони.
Мъжът, изговорил тези думи, не беше приятелят ù, знаеше го още преди да е отворил уста. Яката на абаносовата му туника беше разкопчана и оттам надничаше украшението от лъскав Камък на Уирда.
– За жалост, Ваше Височество, ни чакат на друго тържество.
С ъгълчето на окото си Елин отчете тънкото кленово дърво от дясната им страна, както и живия плет и стъкления дворец, извисяващи се зад тях. Бяха навлезли твърде надълбоко в градината, за да ги достигнат стрелите, но с всяка пропиляна секунда подписваше смъртната си присъда. И тази на Едион.
– Наистина жалко – отвърна валгският принц в Дориан. – Тъкмо започваше да става весело.
И той се хвърли в атака.
Черна вълнђ се устреми към нея и Едион изкрещя предупредително. Пред двама им се възпламени синя светлина, чиято бариера отклони удара от него, но Елин залитна назад така, сякаш бе блъсната от безпощаден, тъмен вятър.
Когато мракът се разсея, принцът се взираше в нея. После на лицето му изплува ленива, злобна усмивка.
– Защитила си се с магия. Умно, прекрасно човешко същество.
Цяла сутрин бе рисувала Знаци на Уирда по тялото си със собствената си кръв, примесена с мастило, за да не личи цветът ù.
– Едион, бягай към стената – прошепна му тя, без да откъсва очи от принца.
Едион отказа да ù се подчини.
– Това не е принцът... вече не.
– Знам. Именно затова трябва...
– Колко героично – процеди нещото в приятеля ù. – И колко глупаво да си въобразяваш, че можете да се спасите.
Той скочи със змийска ловкост и я нападна с вихър от черен прах. Елин полетя към братовчед си, който изпъшка от болка, но ù помогна да запази равновесие.
Кожата под костюма я засърбя, сякаш изписаните с кръв заклинания се ронеха от тялото ù с всяка следваща атака. Бяха полезни, но очевидно краткотрайни.
Тъкмо заради това не бе губила време да влиза в двореца.
Трябваше да се махнат от тук – веднага.
Елин пъхна веригите в ръцете на Едион, грабна Меча на Оринт и пристъпи към принца.
Извади бавно острието от ножницата. Тежестта му ù пасваше все така съвършено, а стоманата блестеше не по-слабо от последния път, когато го бе видяла. В ръцете на баща си.
Валгският принц я нападна с невидим камшик от чиста мощ и тя залитна леко, но продължи напред, макар да усещаше как кървавите заклинания под костюма ù губят силата си.
– Дай ми знак, Дориан – призова го тя. – Само ми дай знак, че още си вътре.
Валгският принц се изсмя дрезгаво и хубавото лице на Дориан се изкриви в древна безцеремонна гримаса.
– Ще унищожа всичко, което обичаш – закани се с празни сапфирени очи.
Тя вдигна меча на баща си с две ръце и продължи напред.
– Не би посмяла – изсъска нещото.
– Дориан – повтори тя с пресекващ глас. – Ти си Дориан.