– Не ти дължа нищо, курво. – Изплю още една мръсна дума, насочена и към двете им, после изкрещя: – Претърсете багажника.
– Имаме уговорена среща – изсъска Лизандра, но той затръшна вратата в лицето ù.
Каретата се разтресе, когато мъжете скочиха върху задницата ù и отвориха вратите. След малко някой я удари с ръка отстрани и се провикна:
– Тръгвайте!
Елин и Лизандра запазиха възмутените си гримаси и продължиха да махат с ветрилата си през следващите две пресечки, както и още две след тях, докато кочияшът не потупа два пъти по тавана на каретата. Теренът беше чист.
Елин скочи от пейката и отвори багажното отделение. Едион беше повърнал, но поне изглеждаше на себе си, дори малко разочарован, че трябва да излезе от скривалището си.
– Още една спирка и пристигаме.
– Побързайте – подкани ги Лизандра, надничайки небрежно през прозорчето. – Останалите ще са тук всеки момент.
Тясната уличка едва побра двете карети, клатушкащи се една към друга – просто две големи превозни средства, намалили скоростта, за да се разминат.
Лизандра отвори вратата тъкмо когато се изравниха с другата карета и каменното лице на Каол се показа от отсрещната врата.
– Хайде, хайде, хайде! – подкани тя Едион и го бутна през малкото разстояние между двата файтона. Той залитна и се блъсна в капитана с болезнен стон. – Чакайте ме скоро. Успех! – рече зад гърба на Елин.
Тя скочи в другата карета, затвори вратата след себе си и продължиха надолу по улицата.
Въздухът не ù достигаше и имаше чувството, че никога няма да ù стигне. Едион лежеше на пода.
– Всичко наред ли е? – попита Каол.
Елин успя единствено да кимне и се благодари, че той не настоя за друг отговор. Само че нищо не беше наред. Абсолютно нищо.
Каретата, управлявана от един от хората на Каол, ги откара още няколко пресечки по-напред, до самия край на бедняшкия квартал, където слязоха на безлюдна, порутена улица. Елин имаше доверие на хората му, но до известна степен. Струваше ù се рисковано да отвеждат Едион чак до жилището ù.
С Каол го хванаха от двете страни и извървяха следващите няколко пресечки, избирайки заобиколния път до склада, за да се изплъзнат на преследвачите, ако имаше такива. Ослушваха се толкова внимателно, че едва дишаха. Щом стигнаха до склада, Едион успя да се задържи на крака за достатъчно дълго, че Каол да плъзне вратата. После тримата влязоха в тъмното помещение, където най-сетне бяха в безопасност.
Каол остави Елин до вратата и зае мястото ù от едната страна на Едион. Поведе го нагоре по стълбището, пъшкайки под тежестта му.
– Има рана при ребрата – обясни тя. Искаше да ги последва, но трябваше да остане на входа и да следи за натрапници. – Още кърви.
Каол ù кимна през рамо.
Когато капитанът и братовчед ù стигнаха до върха на стълбището и стана ясно, че никой няма да ги нападне изневиделица, Елин ги последва. Но кратката пауза ù бе коствала острата като бръснач концентрация, бе допуснала в съзнанието ù всеки страх, който досега държеше настрана. Стъпките ù ставаха все по-тежки и по-тежки.
Едно стъпало, второ, трето.
Докато се добере до втория етаж, Каол вече беше вкарал Едион в стаята за гости. Посрещна я бълбукането на течаща вода.
Беше оставила входната врата отключена заради Лизандра и вече стоеше в апартамента си с празен поглед, опряла ръка в облегалката на дивана.
Когато се увери, че може да помръдне отново, закрета към спалнята си.
Съблече се чисто гола още преди да е достигнала банята и седна в студената, суха вана, преди да пусне водата.
Когато Елин излезе от банята, изкъпана и облечена в една от старите бели ризи на Сам и чифт от долните му гащи, Каол вече я чакаше на дивана. Не смееше да го погледне в лицето – все още не.
Лизандра подаде глава от стаята за гости.
– Поизчистих го. Би трябвало да е добре, стига да не разкъса шевовете отново.
Раната не е инфектирана, слава на боговете!
Елин ù махна вяло с ръка за благодарност. Нямаше сили да погледне в стаята зад нея, към едрата фигура на леглото с преметната през кръста кърпа. Не я интересуваше особено дали Каол и куртизанката се познаваха.
Така или иначе не се сещаше за подходящо място, на което да проведе следващия разговор, затова просто застана в центъра на стаята, а капитанът стана от дивана със стегнати рамене.
– Какво е станало? – попита той.
Тя преглътна сухо.
– Убих доста хора днес. Не съм в настроение за разбор на събитията.
– Досега не ти е пречило.