През двата месеца, откакто Върнън я довлече в Морат, така и не свикна със стръмните, безкрайни стълбища на това проклето място. Дори ежедневните задачи караха съсипания ù глезен да пулсира от болка, каквато не бе изпитвала от години, а днес беше най-жестока. Тази вечер трябваше да отмъкне малко билки от кухнята и да направи отвара, в която да накисне крака си. Някои лечебни масла също щяха да ù се отразят добре, стига да намереше готвача в достатъчно великодушно настроение.
По принцип беше доста любезен в сравнение с повечето други жители на Морат. Допускаше я в кухнята и ù даваше билки – особено в случаите, когато Елида така благосклонно предлагаше да измие чиниите или да помогне с готвенето. И отговаряше на драго сърце, попиташе ли го кога пристига следващата пратка храни и други провизии, защото: Ох, нямаше търпение отново да похапне от плодовия му пай. Лесен за ласкаене, лесен за манипулиране. Това беше едно от многото оръжия в арсенала ù – умело поднасяше на хората точно онова, което искаха да видят и чуят.
Дар от Анийт, Покровителка на мъдростта, твърдеше Финула. Единственият дар, мислеше си често Елида, който някога бе получавала, с изключение на добрината и хитроумните съвети от старата си дойка.
Никога не ù беше споделяла, че редовно се молеше на Просветената богиня да подари нещо и на всички онези, които бяха превърнали годините ù в Перант в същински ад – смърт, и то не от милостивата. Не като мирните свършеци на Силба, нито бруталните, огнени кончини на Хелас. Не, смъртта в ръцете на Анийт – съпругата на Хелас – беше кървава и бавна.
Точно такава, каквато Елида очакваше да я споходи всеки миг в ноктите на някоя от вещиците, дебнещи наоколо, под меча на тъмноокия херцог или безпощадните му войници, или... причинена от зъбите на белокосата Водачка на Крилото, вкусила кръвта ù като гъсто вино. Това неизменно присъстваше в кошмарите ù от онзи момент. Когато изобщо успяваше да заспи, разбира се.
На изкачване към гнездото ù се наложи да почива два пъти, затова, като достигна върха на кулата, куцаше още по-силно от обикновено, свиквайки всичкия си кураж за срещата със зверовете и страшилищата, които ги яздеха.
Спешно съобщение пристигна за Водачката на Крилото, докато Елида чистеше стаята ù, а когато обясни на пратеника, че господарката ù я няма, мъжът въздъхна облекчено, тикна писмото в ръката ù и ù нареди да я намери. После хукна надолу по стълбището.
Бяха ù нужни точно две секунди да отчете всички подробности около пратеника – потеше се, имаше бледо лице и мътни очи и видимо се успокои, когато тя му отвори вратата. Мерзавец. Нея ако питаха, повечето мъже бяха мерзавци, макар и в различна степен. Повечето бяха чудовища. А Върнън беше най-голямото.
Елида огледа гнездото. Нямаше никого. Не видя дори слуга.
Сламата по пода беше прясна, а коритата – пълни с месо и зоб. Храната на бе докосната от уивърните, чиито гигантски, жилави тела клечаха по дървените греди отвъд сводовете, откъдето, подобно на тринадесет величайши лордове, оглеждаха района на Крепостта и армията в подножието ù. Елида докуцука до един от сводовете и надникна навън.
Всичко изглеждаше точно така, както Водачката на Крилото го беше отразила в картата, на която Елида бе успяла да хвърли няколко бегли погледа.
Обграждаха ги пепеливи на цвят планини, но по време на дългото пътуване до крепостта в затворническия фургон бе видяла гора в далечината и буйната река, която прекосиха няколко дни, преди да се изкачат на широкия, скалист път.
Всичко това я навеждаше на мисълта, че Морат се намираше насред нищото, а гледката пред нея го потвърждаваше – не се забелязваха градове и я обкръжаваше цяла армия. Елида опита да потисне отчаянието, пропълзяло във вените ù.
Преди да дойде тук, не беше виждала армия. Само войници. Беше на осем, когато баща ù я качи на коня на Върнън и я целуна за довиждане с обещанието да се върне скоро. Не беше в Оринт, за да види армията, превзела богатствата и поробила народа му. А когато същата войска достигна родните ù земи и чичо ù стана верен слуга на краля, отнемайки титлата на баща ù, вече живееше заключена в една от кулите на двореца Перант.
Лейди Перант – такава титла трябваше да има. Не че беше от някакво значение в момента. От кралския двор на Терасен така или иначе не бе останало много. Никой от дворяните не ù се беше притекъл на помощ в първите месеци на масовите кланета. А през следващите години всички забравиха за съществуването ù. Може би я мислеха за мъртва – като Елин, необузданата, некоронясана кралица. Или просто нямаше оцелели. Докато гледаше тъмното войнство под крепостта, смъртта започваше да ù се струва истинско спасение.