Щом плъзна поглед по блещукащите светлини на военния лагер, по гръбнака ù се спусна ледена тръпка. Пред очите ù се ширеше армия, способна да потъпче с лека ръка съпротивата, за която Финула ù бе шепнала през дългите нощи в кулата на Перант. Вероятно белокосата Водачка на Крилото щеше да поведе страховитата войска, възседнала гърба на уивърна с лъскави крила.
Свиреп, леден вятър нахлу в гнездото и Елида посрещна порива му така, сякаш беше свежа вода. През толкова много нощи от живота ù в Перант само виещият вятър ù бе правил компания, приспивайки я с древни песни. Тук... тук вятърът ù се струваше по-студен, някак коварен – почти змийски. Подобни налудничави хрумвания могат единствено да отвлекат вниманието ти от важните неща, би я овикала Финула. Толкова си мечтаеше да е с нея.
Но мечтите не ù помагаха по никакъв начин през последните десет години и Елида, лейди Перант, не можеше да чака подкрепа от никого.
Скоро, опита да се успокои тя – съвсем скоро следващият керван с провизии щеше да се заизкачва по планинския път, а на слизане Елида щеше да е скътана в един от фургоните и... най-сетне свободна. После щеше да избяга далеч, далеч, на място, където никога не бяха чували за Терасен и Адарлан, и да изостави завинаги този проклет континент. Само още няколко седмици – и щеше да получи шанса си за бягство.
Стига да оцелееше дотогава. Стига Върнън наистина да не я бе довел тук със злонамерена цел. Стига да не се озовеше при онези клетници в планинските недра, чиито окаяни викове за помощ чуваше всяка нощ. Сред прислугата се носеха слухове за нечовешките зверства, случващи се там. Че разпорвали хората върху олтари от черен камък и ги трансформирали в нещо ново, нещо друго. С каква цел Елида още нямаше представа и за щастие, като изключеше жалните писъци, не се беше натъквала на никоя от тварите, които се раждаха в търбуха на планината. Вещиците ù стигаха.
Елида направи още крачка в просторното помещение и изтръпна. Шумоленето на сламата под възмалките ù обувки и дрънченето на веригите ù бяха единствените звуци.
– В-водачке на Кри...
Яростен рев прониза въздуха и разтърси каменните стени и пода – толкова силен беше, че замая главата ù и тя изпищя. Залитна назад и краката ù се преплетоха във веригите.
Здрави ръце с железни нокти се впиха в раменете ù и я задържаха права.
– Щом не си съгледвачка – измърка в ухото ù злокобен глас, – какво правиш тук,
Елида Локан?
Елида не се преструваше, когато ù подаде писмото с разтреперана ръка. Не посмя да помръдне с нито сантиметър повече.
Водачката на Крилото я заобиколи като плячка и излезе пред нея. Дългата ù бяла плитка беше в абсолютен контраст с черното ù облекло за полет.
Всички особености на външността ù я връхлетяха като камъни – очи като обгоряло злато, лице, така невъзможно красиво, че мигновено онемя пред него, стройно, изваяно тяло и непоклатимо, плавно изящество във всяко едно движение, във всяка глътка въздух, което подсказваше с каква лекота можеше да използва всяко от остриетата по себе си. Безсмъртно, хищно същество в човешки облик.
За радост, Водачката на Крилото беше сама. За жалост, от златистите ù очи надничаше единствено смърт.
– Д-донесоха го за вас – отново се престори, че заеква Елида. Хората обикновено гледаха да се махнат от нея, като запелтечеше така. Макар че се съмняваше тукашните да ги е грижа за говорния ù дефект, в случай че решаха да се позабавляват с изоставената дъщеря на Терасен. В случай че Върнън им я поднесеше на тепсия.
Водачката на Крилото взе писмото, без да отлепя очи от лицето на Елида.
– Изненадана съм, че клеймото си е цяло. Но пък, ако си добра съгледвачка, ще знаеш как да отвориш писмото, без да счупиш восъка.
– Ако бях добра съгледвачка – пророни Елида, – щях да съм грамотна.
Капка истина, за да притъпи недоверието на вещицата.
Тя примигна насреща ù и помириса въздуха, сякаш можеше да надуши дали я лъже.
– Говориш добре за простосмъртна, а и чичо ти е лорд. Но не умееш да четеш?
Елида кимна. Тази ù слабост я измъчваше повече от болките в крака, от черния труд. Дойката ù Финула също беше неграмотна, но именно тя я научи да забелязва всичко край себе си, да се ослушва, да разсъждава. През дългите дни, когато нямаха какво друго да правят, освен да бродират, я обучаваше да обръща внимание на подробностите – на всеки шев, ала без да губи представа за общата картина. Един ден няма да съм до теб, Елида, и всяко оръжие в арсенала ти ще трябва да е наточено и готово за нападение.