Никоя от двете им не бе предполагала, че Елида първа ще напусне кулата. Но като избяга, не погледна назад, дори към Финула. Също както намереше ли бленувания си нов живот, новия си дом... повече никога нямаше да впери взор на север към Терасен.
Тя не вдигна очи от пода.
– П-познавам буквите, но уроците ми спряха, когато бях на осем.
– По заповед на чичо ти, предполагам. – Вещицата обърна хартиения плик към нея и започна да почуква с железен нокът по неясната плетеница от букви. – Тук пише „Манон Черноклюна“. Видиш ли нещо такова, носиш го право при мен.
Елида сведе глава. Жест на кротост, подчинение – точно каквото искаха вещиците от хората.
– Р-разбира се.
– А междувременно спри да се преструваш на заекващо, смирено девойче.
Елида не вдигна глава с надеждата косата ù да прикрие изненадата, която несъмнено бе намерила израз по лицето ù.
– Просто се старая да съм услужлива...
– Надуших отпечатъците от човешките ти пръсти по картата ми. Много благоразумно от твоя страна да не докоснеш нищо друго... Значи все пак си решила да избягаш?
– Разбира се, че не, господарке. – О, богове! Дотук беше.
– Погледни ме.
Елида се подчини. Вещицата изсъска и отметна косата от очите ù. Няколко кичура паднаха на земята, отрязани от железните ù нокти.
– Не знам каква игра играеш – дали си шпионка, или крадла, или просто гледаш да отървеш кожата. Но няма смисъл да се преструваш на безропотно, жалко девойче. Виждам ловкия ум зад очите ти.
Елида не посмя да захвърли маската си.
– Кой е роднина на Върнън – майка ти или баща ти?
Странен въпрос. Но Елида отдавна беше готова на всичко, за да остане жива и невредима.
– Баща ми беше по-големият брат на Върнън – отговори тя.
– А майка ти откъде е?
Елида не отстъпи нито сантиметър място на онази стара тъга.
– Тя е със скромен произход. Перачка.
– Попитах откъде е?
Какво значение имаше? Но златните очи я гледаха, без да трепнат.
– Семейството ù произлиза от Розамел, северозападната част на Терасен.
– Знам къде се намира. Изчезвай.
Прикривайки облекчението си, Елида отвори уста да каже довиждане, когато още един рев разтърси камъните и я накара да изтръпне видимо.
– Това е просто Абраксос – обясни Манон. По свирепите ù устни играеше бледа усмивка, а в златните ù очи блещукаше слаба светлина. Явно уивърнът ù я радваше... ако вещиците изобщо можеха да изпитват някакво подобие на щастие. – Гладен е.
Устата на Елида пресъхна.
Чул името си, драконът подаде през свода масивната си триъгълна глава. Около едното му око имаше дълбок белег.
Елида се олюля на краката си, но вещицата тръгна право към звяра и сложи страховитите си ръце върху носа му.
– Ах, ти, прасе такова! – нахока го тя. – Искаш цялата планина да разбере, че си гладен ли?
Уивърнът изпръхтя в ръцете ù. Грамадните му зъби – о, богове, някои от тях бяха железни – бяха на милиметри от кожата ù. Едно движение и Водачката на Крилото можеше да се превърне в храна. Едно движение и все пак...
Уивърнът вдигна поглед и срещна очите на Елида. Не я погледна, а срещна очите ù, сякаш...
Тя остана съвършено неподвижна, макар че всеки инстинкт ù крещеше да хукне към стълбището. Уивърнът заобиколи Манон с разтърсващи пода стъпки и подуши въздуха в посока на Елида. После гигантските му, бездънни очи се преместиха надолу към краката ù. Не, към веригата.
Цялото му тяло беше покрито с толкова много белези, толкова много жестоки резки. Не вярваше да са дело на Манон, не и като се имаше предвид как му говори. Абраксос беше по-дребен от останалите. И то доста. Но Водачката на Крилото бе избрала именно него. Елида скъта и това наблюдение в едно кътче на съзнанието си. Ако Манон изпитваше състрадание към злочести същества, може би щеше да пощади и нея.
Абраксос легна на земята и проточи врат, отпускайки глава върху сламата на три метра от Елида. Огромните му черни очи я загледаха с почти кучешка преданост.
– Достатъчно, Абраксос – изсъска Манон и грабна едно седло от стойката до вратата.
– Как е възможно да... съществуват? – пророни Елида.
Беше слушала легенди за уивърни и дракони и си спомняше откъси от „Малките хора и народът на елфите“, но...
Манон занесе коженото седло до уивърна си.
– Кралят ги създаде. Не знам как и не ме интересува.
Кралят на Адарлан ги бе създал, също както създаваше онези неща в утробата на планината. Мъжът, съсипал живота ù, убил родителите ù, обрекъл я на това...