– Кажи ми всичко.
– Твърде много е за един разговор – отвърна Гислейн. – Ще ти дам основното, а ако искаш да узнаеш още, ще се върнеш.
Думите ù прозвучаха заповеднически, но все пак това беше личното пространство на Гислейн. Книгите и познанието бяха нейно владение. Манон ù аде знак да продължи.
– Преди хилядолетия, когато Валгите нахлули в света ни, вещиците още не съществували. На планетата съжителствали само Валгите, елфите и човеците. Но Валгите били... демони, така да се каже. Искали света ни за себе си и решили, че най-добрият начин да си го присвоят, бил да подсигурят оцеляването на потомците си по тези земи. Хората не им вършели работа, били твърде уязвими.
Елфите обаче... Валгите започнали да отвличат елфи и понеже виждам, че очите ти се премрежват, ще прескоча направо до края и ще ти разкрия, че ние сме потомците. Вещиците. Кланът Железни зъби наследил повече от Валгите, а крочаните – от елфите. Човеците, населявали тези земи, не ни искали там, не и след голямата война, но елфическият крал Бранън решил, че не е справедливо да изтреби всички ни. Затова ни отстъпил Западната пустош, където сме живели, докато вещерските войни не ни превърнали отново в изгнаници.
Манон зачопли ноктите си.
– Значи Валгите са... лоши?
– Ние сме лоши – поправи я Гислейн. – Според легендите Валгите са коренът на злото. Те са олицетворение на мрака и отчаянието.
– Май са от нашите.
И навярно добра партия за съюзничество, за чифтосване.
Усмивката на Гислейн посърна.
– Не – пророни тя. – Не смятам, че са от нашите. Те нямат закони, правила. Ще приемат клетвите и догмите на Тринадесетте като слабост, като граници, които могат да прекрачват ей така, за развлечение.
Манон се напрегна леко.
– А какво ще стане, ако Валгите решат да се завърнат тук?
– Бранън и елфическата кралица Майев намерили начин да ги надвият, да ги отблъснат от земите си. Дано някой успее да го стори отново.
Поредната тема за размисъл.
Манон се обърна да си върви, но Гислейн рече:
– От това е миризмата, нали? Миризмата в крепостта, по някои от войниците.
Нещо неестествено, дошло от друг свят. Кралят се е научил как да ги призовава тук и да ги тъпче в човешки тела.
Манон не беше обмисляла точно този въпрос, но...
– Херцогът ги нарече свои съюзници.
– Тази дума не съществува в речника на Валгите. Съюзничеството ще им е от полза, но ще го почитат само докато престане да е така.
Манон се замисли дали да не прекрати разговора, но все пак отбеляза:
– Херцогът ме помоли да избера сестринство вещици от Черноклюните, с които да експериментира. Иска да сложи някакъв камък в коремите им, за да родят дете, в чиито вени да тече кръвта и на Валгите, и на Железни зъби.
Гислейн изпъна бавно гръб и омазаните ù с мастило ръце увиснаха от двете страни на стола.
– Възнамеряваш ли да му се подчиниш, господарке?
Това вече не беше въпрос от учен към любознателен ученик, а от воин към предводителя му.
– Върховната вещица се разпореди да откликвам на всяка негова заповед.
Но май... май щеше да отговори на писмото ù.
– Кого ще избереш?
Манон отвори вратата.
– Не знам. Трябва да взема решение до два дни.
Гислейн, която Манон бе виждала да пирува с човешка кръв, бе пребледняла, когато я погледна за последно.
Манон нямаше представа как – дали благодарение на стражите, или херцога, или Върнън, или някоя човешка гад с големи уши – но на следващата сутрин всички вещици знаеха тайната. Дори не ù хрумна да обвини Гислейн. Никоя от Тринадесетте не би проговорила. При каквито и да било обстоятелства.
Ала важното беше, че всички знаеха за Валгите и решението, поставено в ръцете на Манон.
Тя влезе в трапезарията, чиито черни сводове проблясваха на необичайното утринно слънце. Ковачниците вече огласяваха долината и като че ли ехтяха още по-силно в тишината, която обгърна помещението, докато крачеше между масите към мястото си в предната му част.
Множеството вещици я наблюдаваха безмълвно, а тя отвръщаше на погледите им с оголени зъби и извадени нокти. Сорел я следваше със сдържана мощ. Чак когато Манон седна до Астерин, осъзнавайки, че е на грешното място, разговорите продължиха.
Тя си придърпа парче хляб, което така и не опита. Никоя от тях не близваше храната. Закуската и вечерята бяха просто поводи да демонстрират присъствието си в крепостта.