Тринадесетте не проронваха и дума.
Манон впери поглед във всяка от тях поотделно, принуждавайки ги да сведат очи. Само тези на Астерин не трепнаха.
– Имаш да ми казваш нещо – попита я Манон – или предпочиташ направо да извадим ножовете?
Астерин надникна отвъд рамото ù.
– Имаме гости.
Манон зърна водачката на една от новопристигналите групи Жълтоноги в другия край на масата. Стоеше със сведени в знак на покорство очи.
– Какво? – проехтя гласът на Манон.
Водачката не вдигна глава.
– Идваме с молба да обмислите нашето назначение за мисията на херцога, Водачке на Крилото.
Астерин и още няколко от Тринадесетте се сковаха видимо. Съседните маси също бяха замлъкнали.
– И защо ви е подобно нещо? – попита Манон.
– Защото в противен случай ще ни принудите да вършим черната ви работа, да загърбим славата на бойното поле. Миналото на клановете ни го изисква. Но по този начин може да се увенчаем с друг вид слава.
Манон впи преценяващ поглед в нея.
– Ще помисля по въпроса.
Водачката на сестринството сведе глава в поклон и отстъпи назад. Манон не можеше да прецени дали искането ù е глупаво, или храбро. А може би зад него имаше скрит замисъл.
Никоя от Тринадесетте не проговори до края на закуската.
– Е, Водачке на Крилото, кое сестринство ми избра?
Манон посрещна втренчения поглед на херцога.
– По-рано тази седмица пристигна сестринство Жълтоноги, предвождано от вещица на име Ниня. Използвай тях.
– Искам сестринство от клана на Черноклюните.
– Получаваш Жълтоноги – озъби му се Манон. Калтейн, седнала в единия ъгъл на масата, не реагира по никакъв начин. – Те предложиха услугите си доброволно.
По-добре Жълтоноги, отколкото Черноклюни, каза си Манон.
И още по-добре, че сами изявиха желание.
Макар че тя можеше да им откаже.
Съмняваше се Гислейн да греши за природата на Валгите, но... Не беше изключено сделката да им е от полза, в зависимост от представянето на Жълтоногите, разбира се.
Херцогът разкри пожълтелите си зъби в усмивка.
– Играеш си с огъня, Водачке на Крилото.
– На всички вещици ни се налага, нали летим с уивърни.
Върнън се приведе напред.
– Онези диви, безсмъртни твари са толкова забавни, Ваша Светлост.
Манон му отправи дълъг, дълъг поглед, в който Върнън трябваше да прочете, че рано или късно ще се озове в някой тъмен коридор с ноктите на една от дивите, безсмъртни твари в корема си.
После се обърна да си върви. Сорел – не Астерин – стоеше с каменно лице до вратата. Поредната стряскаща гледка.
Манон се завъртя към херцога и въпросите излетяха от устата ù, преди да е успяла да ги възпре.
– Какъв е замисълът зад всичко това? Защо ти е да се съюзяваш с Валгите, да събираш армия? Защо?
Не можеше да го проумее. Континентът вече им принадлежеше. Какъв беше смисълът?
– Защото можем – отвърна просто херцогът. – И защото светът твърде дълго живее в невежество и архаични традиции. Време е да въведем някои промени.
Манон си даде вид, че се замисля, а после кимна и напусна стаята.
Но думата не ù беше убягнала – светът. Не владенията ни, не континентът.
Светът.
Запита се дали баба ù изобщо бе обмислила вероятността един ден да се бори за Западната пустош, и то със същите онези хора, които им бяха помогнали да си върнат родните земи.
Запита се и каква роля щяха да играят вещиците със смесена кръв в този нов свят.
21.
Беше опитал.
Когато окъпаната в кръв жена му проговори и тюркоазените ù очи събудиха нещо в паметта му, той опита да върне контрола върху тялото си, върху езика си. Но принцът демон се вкопчи още по-здраво в него, извличайки наслада от борбата му.
Зарида от облекчение, когато жената воин приклещи демона и вдигна древния си меч над главата му. Но се поколеба и стрелата на другата жена я накара да свали оръжието и да си тръгне.
Да го остави в лапите на демона.
Не си спомняше името ù, отказваше да си го спомни дори когато мъжът на трона го разпитваше за случилото се. Дори когато се върна на същото онова място в градината и побутна с крак веригите, захвърлени на чакъла. Беше го изоставила, и то с причина. Принцът демон искаше да изсмуче силите ù и да я предаде на онзи с короната.
Но толкова му се искаше да го беше посякла. Ненавиждаше я, задето го пощади.
22.
Каол напусна поста си на покрива на Елин веднага щом един закачулен бунтовник се показа и му даде знак, че ще поеме наблюдението. Слава на боговете!