Беше пуснал остатъка от дрехите си на купчинка на пода и стоеше под душа по бельо, оставяйки водата да се стича по лицето и косата му.
Преглъщайки мъчително, Ема се събу по гащички и камизолка и влезе при него. Водата беше парещо гореща и изпълваше малкото каменно пространство с пара. Джулиън стоеше, без да помръдва под струята, оставяйки я да нашари кожата му с бледоалени вадички.
Ема посегна покрай него и намали температурата. Той я гледаше, без да продумва, докато тя взе сапуна и го разпени между ръцете си. Когато сложи насапунисаните си длани върху кожата му, той си пое рязко дъх, сякаш от болка, но не помръдна нито на сантиметър.
Затърка кожата му, като почти впиваше пръстите си в нея, докато изстъргваше кръвта. Водата, стичаща се в канала, стана розово-червена. Сапунът миришеше силно на лимон. Тялото му беше кораво под допира й, мускулесто и покрито с белези. Вече не беше тялото на момче. Кога се беше променил? Не можеше да си спомни деня, часа, момента.
Джулиън наведе глава и тя насапуниса косата му, заравяйки пръсти в къдриците му. Когато свърши, повдигна главата му, оставяйки водата да ги облива, докато не потече чиста. Беше подгизнала до кожата, камизолката й беше залепнала за нея. Посегна покрай Джулиън, за да спре водата, и усети как той обърна глава към шията й, устните му докоснаха бузата й.
Вкамени се. Душът беше спрял, но около тях се кълбеше пара. Гърдите на Джулиън се повдигаха и спускаха учестено, сякаш беше на път да рухне след надбягване. Сухи хлипове, осъзна Ема. Джулиън не плачеше… не помнеше кога за последен път го беше видяла да плаче. Нуждаеше се от освобождаването на сълзите, помисли си тя, ала след всички тези години, в които се беше сдържал, беше забравил как да плаче.
Тя обви ръце около него.
— Всичко е наред — каза. Водата се стичаше по телата им, кожата му беше гореща до нейната. Ема преглътна солта на собствените си сълзи. — Джулиън…
Той се дръпна, когато тя вдигна глава, и устните им се докоснаха… и това бе мигновено, отчаяно, като да полетиш от ръба на стръмна скала. Устните им се сблъскаха, зъби и езици, и горещина, а тялото на Ема беше разтърсено от мощни тръпки.
— Ема. — Звучеше като зашеметен, ръцете му бяха вкопчени в подгизналия плат на камизолката й. — Може ли…?
Тя кимна, усещайки как мускулите му се изопнаха, когато я вдигна на ръце. Затваряйки очи, тя се вкопчи в него, в раменете, в косата му с ръцете си, хлъзгави от водата, докато той я отнесе в спалнята й и я пусна върху леглото. В следващия миг беше над нея, подпрян на лакти, поглъщащ трескаво устата й със своята. Всеки момент беше яростен, френетичен и Ема знаеше: това бяха сълзите, които Джулиън не беше в състояние да пролее, думите на скръб, които не бе в състояние да изрече. Това бе облекчението, което можеше да си позволи единствено така, в унищожението на споделеното желание.
Освободиха се от мокрите си дрехи с трескави движения и ето че се докосваха, кожа до кожа. Тя го притискаше до тялото си, до сърцето си. Ръката му се плъзна надолу с разтреперени пръсти, танцуващи по хълбока й.
— Нека…
Ема знаеше какво искаше да каже: Нека ти доставя удоволствие, нека първо те накарам да се почувстваш добре. Ала не това искаше тя, не и сега.
— Ела по-близо — прошепна. — По-близо…
Ръцете й се обвиха около лопатките на раменете му. Той я целуваше по шията, по ключицата. Ема го усети да потръпва силно и прошепна:
— Какво…?
Вече се беше отдръпнал от нея. Приседна върху леглото и посегна към дрехите си, навличайки ги с разтреперани ръце.
— Не можем — каза задавено. — Ема, не можем.
— Добре… но, Джулиън… — Тя седна с усилие, придърпвайки одеялото към себе си. — Не е нужно да си тръгваш…
Той се приведе над ръба на леглото, за да вдигне разкъсаната си окървавена тениска, и я погледна почти диво.
— Трябва. Наистина трябва.
— Джулиън, недей…
Ала той вече беше станал, събираше останалите си дрехи и се обличаше, докато Ема го гледаше. Тръгна си, без дори да си обуе обувките, като почти затръшна вратата след себе си. Ема остана да се взира в мрака, така зашеметена и дезориентирана, сякаш беше паднала от голяма височина.
Тай се събуди внезапно, като човек, изскочил над повърхността на водата, давещ се за въздух. Звукът изтръгна Кит от неспокойния му сън, в който баща му ходеше из Пазара на сенките, с огромна рана в корема, от която течеше кръв.
Така е то, Кит — казваше му той. — Такъв е животът с нефилимите.
Все още полузаспал, Кит се надигна, подпирайки се с една ръка на стената. Тай беше неподвижна сянка върху леглото. Даяна я нямаше, вероятно беше отишла да поспи мъничко в стаята си. Той беше сам с Тай. Ясно си даде сметка колко напълно неподготвен бе за всичко това. За смъртта на Ливи, да, въпреки че беше видял баща си да умира пред очите му и знаеше, че има аспекти на тази загуба, срещу които все още не се беше изправил. След като не се беше справил с онази загуба, как би могъл да се справи с тази? А като се имаше предвид, че никога не бе знаел как да помогне на някой друг, как да предложи каквато и да било утеха, как би могъл да помогне на Тай?