Искаше му се да изкрещи за Джулиън, но нещо му казваше да не го прави… че викът сигурно ще уплаши Тай. Когато очите му привикнаха със сумрака, видя другото момче по-ясно: Тай изглеждаше… „Откъснат“ навярно беше най-близката дума, сякаш не беше стъпил напълно на земята. Меката му черна коса изглеждаше смачкана като тъмен чаршаф, под очите му имаше сенки.
— Джулс? — Гласът му беше нисък.
Кит се изправи напълно, сърцето му биеше неравномерно.
— Аз съм — каза.
Беше се подготвил за разочарованието на Тай, но той просто го погледна с широко отворени сиви очи.
— Сакът ми. Къде е? Тук ли е?
Кит беше прекалено слисан, за да проговори. Дали Тай помнеше какво се беше случило? Кое би било по-лошо — да си спомня или не?
— Сакът ми — повтори Тай. Сега в гласа му се долавяше напрежение. — Ето там… трябва ми.
Сакът беше под другото легло. Докато отиваше да го вземе, Кит погледна през прозореца — кристалните върхове на демонските кули се издигаха към небето, водата, проблясваща като лед в каналите, стените на града и полята отвъд тях. Никога не бе виждал по-красиво и по-нереално изглеждащо място.
Отнесе сака на Тай, който беше седнал, провесил крака през ръба на леглото. Той го пое от него и започна да рови вътре.
— Искаш ли да повикам Джулиън? — попита Кит.
— Не точно сега — отвърна Тай.
Кит нямаше представа какво да стори. Никога през целия си живот не бе имал по-малка представа какво да стори. Нито когато откри един голем да разглежда сладоледа в хладилника им в четири часа през нощта, когато беше на десет години. Не и когато една русалка прекара няколко седмици на дивана му, тъпчейки се с бисквити с формата на рибки, когато той беше на дванайсет години.
Нито дори когато беше нападнат от мантидите. Тогава се беше пробудил инстинкт, нефилимски усет, тласнал тялото му към действие.
Ала сега нищо не го тласкаше към действие. Беше завладян от желание да се отпусне на колене, да улови ръцете на Тай и да го прегърне така, както беше сторил на покрива в Лондон, когато Ливи беше пострадала. В същото време не можеше да заглуши гласа в главата си, който му казваше, че това е ужасна идея, че няма представа от какво се нуждае Тай в този момент.
Тай все още ровеше в сака си. Със сигурност не си спомняше, помисли си Кит с нарастваща паника. Трябва да бе изличил случилото се в Залата на Съвета от главата си. Кит не беше там, когато Робърт и Ливи бяха умрели, но беше чул достатъчно от Даяна, за да знае какво бе видял Тай. Понякога хората забравяха ужасните неща, мозъкът им просто отказваше да се справи или да задържи в себе си онова, което бяха видели.
— Ще доведа Хелън — заяви най-сетне. — Тя ще ти каже… какво се случи…
— Знам какво се случи. — Тай беше намерил телефона си на дъното на сака. Напрежението напусна тялото му, облекчението му беше видимо. Кит недоумяваше. В Идрис нямаше покритие, телефонът беше безполезен. — Ей сега. В организма ми все още има упойващи вещества. Усещам ги.
Не звучеше доволен.
— Искаш ли да остана? — попита Кит.
Тай беше метнал сака на пода и се беше отпуснал върху възглавниците. Стискаше телефона в дясната си ръка толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, но иначе не показваше никакви видими признаци, че е разстроен.
Погледна към Кит и на лунната светлина сивите му очи изглеждаха сребърни, плоски като две монети. Кит нямаше представа какво си мисли.
— Да, бих искал да останеш. Може да поспиш, ако искаш. Аз съм добре.
И той затвори очи. След един дълъг миг Кит приседна на леглото срещу неговото, онова, което трябваше да бъде на Ливи. Спомни си последния път, когато я беше видял сама, когато й беше помогнал с медальона й преди голямото заседание на Съвета, начина, по който се беше усмихнала, цвета и жизнеността в лицето й. Струваше му се напълно невъзможно, че вече я нямаше. Може би не Тай беше този, който се държеше странно… Може би като приемаха факта на смъртта й, всички те бяха онези, които не разбираха.