Сякаш сто мили деляха стаята на Ема от неговата, помисли си Джулиън. Хиляда. Вървеше по коридорите на къщата като в сън.
Рамото му пареше и болеше.
Ема бе единственият човек, когото бе желал някога, и понякога силата на това желание го изумяваше. И никога повече, отколкото тази нощ. Беше се изгубил в нея, в тях двамата, за известно време, чувствал бе единствено тялото си и онази част от сърцето си, която бе изпълнена с обич и бе невредима. Ема бе всичкото добро у него, помисли си, всичко, което гореше ярко.
А после болката се беше завърнала, усещането, че нещо не е наред, и той бе разбрал. Докато бързаше към стаята си, страхът потропваше по съзнанието му, напираше неудържимо да бъде пуснат вътре, да бъде забелязан — като пръстите на скелет, дращещи по прозорец. Джулиън знаеше, че в момента шокът притъпява всичко, че бе докоснал едва върха на айсберга от скръб и агонизираща загуба. Мракът и ужасът щяха да дойдат, беше го преживявал и преди, със загубата на баща си.
А с Ливи, щеше да бъде още по-страшно. Не бе в състояние да контролира скръбта си. Не бе в състояние да контролира чувствата си към Ема. Целият му живот бе изграден около това да упражнява контрол над себе си, над маската, която носеше пред света, а ето че тя се пропукваше.
— Джулс?
Беше стигнал до стаята си, но все още не се беше отървал. Марк го чакаше, облегнат на вратата. Изглеждаше изтощен до смърт, косата му беше разрошена, дрехите — изпомачкани. Не че Джулиън можеше да го съди — неговите собствени дрехи бяха разкъсани и напоени с кръв, краката му бяха боси.
Закова се на място.
— Всичко наред ли е?
Предполагаше, че доста дълго щяха да си задават този въпрос. Нищо вече нямаше да бъде наред, ала те щяха да се мъчат да си вдъхнат увереност за дребните неща, вкопчвайки се в малките победи: да, Дру беше поспала; да, Тай беше хапнал нещо; да, всички все още дишаме. Джулиън слушаше механично как Марк му обяснява, че двамата с Хелън бяха отишли да вземат Тави и той вече знае за Ливи, и не беше хубаво, но все пак беше наред, и Тави спеше.
— Не исках да те притеснявам посред нощ — рече Марк, — но Хелън настоя. Каза, че в противен случай първото, което ще стане, когато се събудиш, е да откачиш заради Тави.
— Да. Благодаря ти, че ми каза — отвърна Джулиън, изумен, че звучи толкова членоразделно.
Марк го изгледа продължително.
— Беше много малък, когато изгубихме Елеонор, майка ти. Веднъж тя ми каза, че в сърцето на всеки родител има часовник. През по-голямата част от времето той мълчи, ала можеш да го чуеш как тиктака, когато детето ти не е при теб и не знаеш къде е или когато е будно посред нощ и има нужда от теб. Ще тиктака, докато отново не бъдете заедно.
— Тави не ми е дете — отвърна Джулиън. — Аз не съм родител.
Марк докосна бузата на брат си. По-скоро елфическо, отколкото човешко докосване, макар дланта на Марк да беше топла, корава и истинска. Всъщност сякаш изобщо не беше докосване, помисли си Джулиън. А благословия.
— Знаеш, че си — рече Марк. — Трябва да ти поискам прошка, Джулиън. Разказах на Хелън за жертвата ти.
— Моята… жертва? — Умът на Джулиън беше празен.
— Годините, през които си ръководил Института, без никой да знае. Как си се грижил за децата. Как те разчитат на теб и колко много ги обичаш. Знам, че беше тайна, но реших, че тя трябва да знае.
— Няма нищо — каза Джулиън. Нямаше значение, нищо нямаше значение. — Тя разсърди ли се?
Марк изглеждаше учуден.
— Каза, че до болка се гордее с теб.
Беше като мъничка искрица светлина, прорязала мрака.
— Така… ли?
Марк като че ли се канеше да отговори, когато гореща болка жегна Джулиън в рамото. Знаеше откъде идва болката. Ударите на сърцето му се учестиха; каза на Марк, че ще го види по-късно, или поне мислеше, че го стори, преди да си влезе в стаята и да залости вратата. Озова се в банята само за секунди, взирайки се в отражението си в огледалото на ярката магическа светлина.
Дръпна яката на ризата си настрани, за да види по-добре… и се взря в парабатайската си руна. Изпъкваше рязко върху кожата му… ала вече не беше черна. Сред плътните линии зърна искрящи червени петънца, сякаш руната бе започнала да гори отвътре.
Зави му се свят толкова силно, че трябваше да се улови за ръба на мивката. Не си беше позволявал да мисли за това какво означава смъртта на Робърт, за рухналите им планове за изгнание. За проклятието, което застигаше парабатаите, ако се влюбеха. Могъщо, унищожително проклятие. Мислил бе единствено за това колко отчаяно се нуждае от Ема, пропъждайки от ума си всички причини, поради които не можеше да я има и които си оставаха непроменени.