Бяха забравили, посягайки един към друг през бездната на скръбта така, както през целия си живот винаги посягаха един към друг. Ала това не можеше да се случи, напомни си Джулиън, прехапвайки силно долната си устна, докато не вкуси собствената си кръв. Не биваше да има повече унищожение.
Навън беше започнало да вали, чуваше лекото трополене на капките по покрива на къщата. Наведе се и откъсна ивица от ризата, която беше носил на заседанието на Съвета. Беше корава и тъмна от засъхналата кръв на сестра му.
Завърза я около дясната си китка. Щеше да остане там, докато не си отмъстеше. Докато за Ливи не бъдеше въздадена справедливост. Докато цялата тази кървава бъркотия не бъдеше разчистена. Докато всички, които обичаше, не бъдат в безопасност.
Върна се в спалнята и се залови да намери чисти дрехи и обувки. Знаеше точно къде трябва да отиде.
Джулиън тичаше по празните улици на Идрис. Топлият летен дъжд залепяше косата за челото му, ризата и сакото му бяха подгизнали.
Сърцето му думкаше, Ема вече му липсваше, съжаляваше, че я беше оставил. И все пак не можеше да спре да тича, сякаш би могъл да надбяга болката от смъртта на Ливи. Беше почти учудващо, че бе в състояние да скърби за сестра си и да обича Ема едновременно, Ливи също беше обичала Ема.
Можеше да си представи колко би се зарадвала Ливи да научи, че двамата с Ема са заедно; ако беше възможно да се оженят, би пощуряла от удоволствие, че ще може да помогне с подготовката за сватбата. При тази мисъл сякаш някой заби нож във вътрешностите му и го завъртя.
Дъждът плискаше в каналите, превръщайки света в мъгла и вода. Къщата изникна от пелената на дъжда като сянка и Джулиън взе стъпалата й толкова устремено, че едва не се блъсна във входната врата. Почука и Магнус му отвори — изглеждаше измъчен и необикновено блед. Носеше черна тениска и дънки, върху които беше наметнал халат от синя коприна. Върху пръстите му не се виждаха обичайните пръстени.
Когато видя Джулиън, се облегна тежко на касата на вратата. Не помръдна, нито каза нещо, просто се взираше, сякаш гледаше не Джулиън, а нещо или някой друг.
— Магнус — каза Джулиън, малко разтревожен. Спомни си, че Магнус не беше добре. Почти беше забравил за това. Магнус винаги изглеждаше един и същ: вечен, неизменен, неуязвим. — Аз…
— Идвам за нещо лично. — Гласът на Магнус беше нисък и далечен. — Нуждая се от твоята помощ. Няма… към кого другиго да се обърна.
— Не за това… — Джулиън отметна подгизналата коса от очите си и гласът му заглъхна, когато осъзна. — Спомняш си някого.
Магнус сякаш се отърси, като куче, излизащо от морето.
— Друга нощ, друго момче със сини очи. Влажно време в Лондон, но кога ли е било различно там?
Джулиън не го разпитва.
— Е, прав си. Действително се нуждая от помощта ти. И няма към кого другиго да се обърна.
Магнус въздъхна.
— Влез тогава. Но не вдигай шум. Всички спят, което си е истинско постижение, като се има предвид всичко.
Естествено, помисли си Джулиън, докато последва Магнус в главната гостна. Това също беше дом на скръб.
Вътрешността на къщата беше внушителна, с високи тавани и солидни, скъпи на вид мебели. Робърт като че ли не беше добавил почти никаква украса, нищо лично. Нямаше семейни снимки, по стените висяха единствено безлични пейзажи.
— Много отдавна не бях виждал Алек да плаче. — Магнус се отпусна на дивана, взирайки се пред себе си. Джулиън остана на мястото си, от дрехите му по килима капеше вода. — Нито пък Изабел. Разбирам какво е да имаш баща, който е задник. Но все пак си е твоят задник. А Робърт наистина ги обичаше и се опита да поправи грешките си. Което е повече, отколкото би могло да се каже за моя баща. — Той стрелна Джулиън с поглед. — Надявам се, нямаш нищо против, че няма да ти приложа магия за изсушаване. Опитвам се да пестя енергия. На онзи стол има одеяла.
Джулиън не обърна никакво внимание на одеялото и стола.
— Не трябваше да идвам — каза той.
Погледът на Магнус се спря върху окървавеното парче плат около китката на Джулиън и изражението му омекна.
— Няма нищо. За първи път от много време насам изпитвам отчаяние. То ме прави дръпнат. Моят Алек изгуби баща си, а Клейвът изгуби един свестен инквизитор. Ала ти, ти изгуби надеждата си за спасение. Недей да мислиш, че не го разбирам.
— Руната ми започна да пари — каза Джулиън. — Тази вечер. Сякаш е нарисувана върху кожата ми с огън.
Магнус се приведе напред и потърка уморено лицето си. Бръчки на болка и умора се бяха врязали около устата му. Очите му бяха хлътнали.