— Ще ми се да знаех повече за това. Каква разруха ще донесе то на теб, на Ема. На останалите. — Той замълча за миг. — Би трябвало да бъда по-мил с теб. Ти изгуби дете.
— Мислех, че това би изличило всичко друго. — Гласът на Джулиън задра дрезгаво. — Мислех, че сърцето ми ще е изпълнено единствено с агония, но ето че има и място за ужас за Тай, паника за Дру и повече омраза, отколкото съм вярвал, че някой е в състояние да изпитва.
Болката в парабатайската руна лумна толкова силно, че краката му се подкосиха. Олюля се и рухна на колене пред Магнус. Магьосникът изобщо не изглеждаше изненадан, че Джулиън бе коленичил. Просто сведе към него поглед, изпълнен с тихо, пречистено търпение, като свещеник, изслушващ изповед.
— Кое боли повече — попита, — любовта или омразата?
— Не знам. — Джулиън впи мокри пръсти в килима от двете страни на коленете си. Струваше му се, че едва успява да си поеме дъх. — Все още обичам Ема повече, отколкото съм вярвал, че е възможно. Обичам я все по-силно, с всеки изминал ден и с всеки опит да спра. Обичам я така, сякаш ме разкъсват надве. И искам да изтръгна гръкляните на всички от Кохортата.
— Доста необичайно любовно словоизлияние — отбеляза Магнус, привеждайки се напред. — Ами Анабел?
— Мразя и нея — отвърна Джулиън безстрастно. — У мен има достатъчно място, за да ги мразя всичките.
Котешките очи на Магнус проблеснаха.
— Не си мисли, че не разбирам какво изпитваш. Има нещо, което мога да сторя. Само временна мярка. Сурова. И няма да го направя с лека ръка.
— Моля те. — Коленичил на пода пред магьосника, Джулиън вдигна очи; никога през живота си не се беше молил за каквото и да било, ала не го беше грижа, че умолява. — Знам, че си болен, знам, че изобщо не би трябвало да те моля, но нямам какво друго да сторя, нито към кого другиго да се обърна.
Магнус въздъхна.
— Ще има последици. Чувал ли си израза „Сънят на разума ражда чудовища“3?
— Да — отвърна Джулиън. — Ала аз, така или иначе, ще стана чудовище.
Магнус се изправи. За миг сякаш се извиси над Джулиън, фигура висока и тъмна като мрачния жътвар в детски кошмар.
— Моля те — повтори Джулиън. — Нямам какво повече да губя.
— Да, имаш. — Магнус вдигна лявата си ръка и я изгледа въпросително. Кобалтовосини искри бяха започнали да блещукат по връхчетата на пръстите му. — О, да, имаш.
Стаята лумна в син огън и Джулиън затвори очи.
3
Упокой навек
Погребението беше насрочено за обяд, но Ема се въртеше в леглото още от три-четири часа сутринта. Очите й бяха сухи и я сърбяха, ръцете й трепереха, докато сресваше косата си и я прибираше на тила си.
След като Джулиън си тръгна, бе изтичала до прозореца, увита в чаршаф, взирайки се навън със смесица от шок и неверие. Видяла го бе как се втурва в ръмящия дъжд, без дори да забави крачка, за да закопчае якето си.
След това, изглежда, нямаше какво повече да стори. Не беше като Джулиън, който го грозеше опасност из улиците на Аликанте. Въпреки това бе изчакала, докато не чу звука от стъпките му по стълбището, а после отварянето и затварянето на вратата на спалнята му.
Едва тогава бе станала и бе отишла да нагледа Тай, който все още спеше. Кит беше до него. Беше си спомнила, че сакът на Ливи все още е в стаята, и го беше взела със себе си, боейки се, че Тай може да го заболи, ако го види, когато се събуди. След като се върна в стаята си, бе приседнала на леглото си и го бе отворила. Оскъдните вещи на Ливи не бяха нищо особено: няколко поли и блузи, книга, грижливо опаковани сапун и четка за зъби. Върху едната блуза имаше петно и Ема си беше помислила дали да не изпере дрехите на Ливи, може би това би помогнало, а после си беше спомнила защо не би било полезно и защо нямаше значение и се беше свила над сака, ридаейки така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.
В крайна сметка беше заспала неспокоен сън, изпълнен с огън и кръв. Събудила я бе Кристина, почукала на вратата й с чаша чай и неприятната новина, че Хорас е бил избран за инквизитор на свикано по спешност гласуване тази сутрин. Вече беше съобщила на останалите от семейството, които бяха будни и се приготвяха за погребението.
В чая имаше около три хиляди лъжици захар, което бе сладко от страна на Кристина, но не можеше да изличи горчилката от новината за инквизитора.
Ема гледаше през прозореца, когато Кристина се появи отново, този път понесла купчинка дрехи. Беше облечена в бяло — цветът на траура и погребенията за ловците на сенки. Бяло бойно яке, бяла блуза, бели цветя в разпуснатата й черна коса.
3
Референция към графична творба на художника Франсиско Гоя (1746–1828), която носи същото име. — Б. пр.