— Сигурна съм, че идват…
— Исках да говоря с Джулиън. — Не звучеше заповеднически, по-скоро сякаш се опитваше да запомни дълъг списък с неща, от които се нуждаеше, в правилния ред. — Отишъл е с Ливи в Града на тишината. Трябва да знам какво е видял и какво са й направили там.
Аз не бих искала да знам тези неща за Ария, помисли си Даяна и начаса се скара на себе си. Тя не беше Тай. Тай черпеше утеха от фактите. Мразеше непознатото. Тялото на Ливи беше отнесено и заключено зад каменни врати. Естествено, че щеше да иска да знае: дали се бяха отнесли към тялото й с нужната почит, дали бяха запазили нещата й, дали бяха измили кръвта от лицето й? Единствено знаейки подобни неща, щеше да е в състояние да разбере.
Откъм стълбите долетя тропот на крака и изведнъж кухнята се изпълни с Блекторновци. Тай се отдръпна, за да направи място, когато Дру се появи със зачервени очи, облечена в яке, което й беше малко. Хелън с Тави на ръце, и двамата — облечени в бяло; Марк и Ейлийн с вдигната коса и малки златни обици с формата на траурни руни. Даяна осъзна със сепване, че бе очаквала да види Кийрън до Марк, забравила, че него го нямаше.
Кристина дойде след тях, а после и Ема; и двете имаха потиснат вид. Даяна беше подредила печени филийки, масло и чай на масата; Хелън остави Тай и отиде да му вземе нещо за хапване. Никой от останалите като че ли не проявяваше интерес към яденето.
Тай погледна неспокойно към часовника. Миг по-късно Кит също се появи, изглеждащ неловко в бяло бойно яке. Тай не каза нищо, дори не погледна към него, но напрежението в раменете му като че ли поотслабна лекичко.
За изненада на Даяна, последен по стълбите слезе Джулиън. Искаше й се да изтича при него, за да се увери, че е добре, ала беше минало толкова време, откакто й беше позволявал да го стори. Ако някога изобщо го беше правил. Открай време беше сдържано момче, което мразеше да показва каквито и да било негативни емоции пред семейството си.
Видя как Ема го погледна, но той не отвърна на погледа й. Оглеждаше се из стаята, преценявайки настроението на всички; каквито и пресмятания да правеше наум, оставаха невидими зад щита на синьо-зелените му очи.
— Да тръгваме — каза. — Ще ни почакат, но не много дълго, а трябва да присъстваме на церемонията за Робърт.
В гласа му имаше нещо различно, ала Даяна не беше сигурна какво точно. Глухотата на скръбта най-вероятно.
Всички се обърнаха към него. Той беше центърът, помисли си Даяна, оста, около която се въртеше семейството; Ема и Кристина останаха назад, тъй като не бяха от семейството, а Хелън придоби облекчен вид, когато Джулиън проговори, сякаш бе изпитвала ужас при мисълта да трябва да подкара групичката.
Тави отиде при Джулиън и го улови за ръка. Излязоха през вратата в безмълвна процесия, бяла река, разляла се по каменните стъпала на къщата.
Даяна не бе в състояние да престане да мисли за сестра си, за това как тялото й беше изгорено в Тайланд, а прахът й изпратен в Идрис за погребение в Града на тишината. Само че тя не беше присъствала на погребението. По онова време мислеше, че никога няма да се върне в Идрис.
Докато вървяха по улицата, отвеждаща до моста „Силвърстийл“, някой отвори прозорец над главите им и спусна дълъг бял транспарант с траурна руна. Тай вдигна глава и Даяна си даде сметка, че мостът, а после и улицата, чак до градските порти, са украсени с бели транспаранти. Те вървяха между тях и дори Тави се оглеждаше наоколо с удивление.
Вероятно бяха най-вече в чест на Робърт, инквизитора, ала бяха и в чест на Ливи. Поне семейство Блекторн винаги щеше да има това — спомена за честта, оказана на сестра им.
Надяваше се изборът на Хорас за инквизитор да не помрачи още повече деня. През целия си живот си беше давала сметка за крехкото примирие не само между ловците на сенки и долноземците, но и между онези сред нефилимите, които смятаха, че Клейвът би трябвало да приеме долноземците… и онези, които не мислеха така. Мнозина бяха ликували, когато долноземци се бяха присъединили към Съвета след Тъмната война, ала до ушите й беше достигнал ропотът на онези, които не бяха… онези като Ласло Балог и Хорас Диърборн. Студеният мир им бе дал свободата да изрекат на глас омразата, спотаена в сърцата им, уверени, че всички правилно мислещи нефилими са съгласни с тях.
Даяна открай време вярваше, че те грешат, ала изборът на Хорас я изпълваше със страх, че онези сред нефилимите, които бяха необратимо потопени в омраза, са много повече, отколкото си бе представяла.
Когато поеха по моста, нещо я докосна по рамото. Понечи да го отмести и видя, че беше бяло цвете… от онези, които растяха единствено в Идрис. Тя вдигна очи; по небето се носеха облаци, гонени от вятъра, ала зад един от тях зърна очертанията на ездач.