— Погребенията винаги са толкова тъжни — каза една жена, представила се като Ирина Картрайт, докато се взираше в Джулиън с дълбок съжаляващ поглед.
Когато Джулиън не отговори, тя обърна очи към Кит.
— Не си ли съгласен?
— Нямам представа — отвърна Кит. — Баща ми беше изяден от демони.
Ирина Картрайт като че ли се почувства неловко и след още няколко изтъркани фрази побърза да се отдалечи. Джулиън повдигна вежди насреща му, преди да посрещне следващия опечален.
— Телефонът още ли е у теб? — попита Кит и начаса се почувства като идиот. Кой отива при някого на погребението на близначката му и го пита дали телефонът му е у него? Особено ако в Идрис нямаше сигнал. — Искам да кажа, не че можеш да се обадиш. На когото и да е.
— Има един телефон в Идрис, който работи. В кабинета на консула.
Тай не изглеждаше като излязъл от видео клип от осемдесетте, изглеждаше ледено и поразително и…
Думата „красив“ примига в главата на Кит като неонов знак. Той не му обърна внимание.
Елегантен. Тай изглеждаше елегантен. Тъмнокосите хора вероятно винаги изглеждаха добре в бяло.
— Не ми трябва сигналът на телефона — продължи Тай. — А снимките в него.
— Снимки на Ливи? — попита Кит объркано.
Тай го зяпна. Кит си спомни дните в Лондон, когато работеха заедно, разследвайки… ами разследвайки мистерии. Като Уотсън и Холмс. Никога не бе имал чувството, че не разбира Тай. Ала сега чувстваше именно това.
— Не — отвърна Тай и се огледа наоколо.
Кит се зачуди дали увеличаващото се множество го притеснява. Тай мразеше тълпите. Магнус и Алек стояха заедно с децата си край консула; с тях имаше красиво чернокосо момиче с вежди досущ като тези на Алек и момче (е, вероятно беше на двайсет и няколко години) с непокорна кестенява коса. Момчето му отправи изпитателен поглед, който сякаш казваше струваш ми се познат. Неколцина други бяха сторили същото. Кит предполагаше, че е, понеже изглежда като Джейс, в случай че Джейс пострадаше от неочаквана загуба на ръст, мускули и сексапил.
— Трябва да поговоря с теб по-късно — каза Тай ниско и Кит не беше сигурен дали да се чувства притеснен, или благодарен. Доколкото знаеше, откакто Ливи беше умряла, Тай не беше говорил с никого.
— Не… не искаш ли да говориш с брат си? С Джулиън?
— Не. Трябва да говоря с теб.
Тай се поколеба, сякаш се канеше да добави още нещо.
Разнесе се нисък, печален звук, като от рог, и всички се обърнаха към града. Кит последва погледите им и видя през портите да излиза процесия. Десетки Мълчаливи братя в одеждите си с цвят на пергамент, вървящи в две редици от двете страни на погребалните носилки, които стражи на Съвета носеха на раменете си.
Бяха прекалено далече, та Кит да различи коя от тях беше тази на Ливи, виждаше единствено по едно тяло, обвито в бяла материя, върху всяка от платформите. А после те дойдоха по-близо и той видя, че едно от телата беше много по-дребно, и се обърна към Тай, неспособен да се спре.
— Съжалявам. Толкова съжалявам.
Тай гледаше към града. Дългите пръсти на едната му ръка се свиваха и разпускаха, ала това бе единственият му израз на емоция.
— Наистина няма причина да съжаляваш — каза. — Така че, моля те, недей.
Кит стоеше, без да продумва. Студено напрежение се разливаше в него, страх, от който не бе в състояние да се отърси — че бе изгубил не само Ливи, но и Тай.
— Още не са се върнали — обясни Изабел.
Беше овладяна, безукорна в бойното си облекло; бяла копринена лента придържаше косата й назад. Стискаше ръката на Саймън, кокалчетата бяха побелели като цветето върху ревера й.
Ема открай време мислеше за скръбта като хищни нокти. Хищните нокти на огромно чудовище, които не си в състояние да видиш, протегнали се от небето, за да те сграбчат, спирайки дъха ти и оставяйки единствено болка, от която, колкото и да се гърчиш, не можеш да се отскубнеш или да избегнеш. Просто трябваше да я търпиш, докато ноктите те държат в плен.
Виждаше болката в очите на Изабел зад спокойната й фасада и част от нея искаше да прегърне другото момиче. Щеше й се Клеъри да беше тук… Клеъри и Изабел бяха като сестри и Клеъри би могла да я утеши така, както е в състояние да го стори само най-добрият ти приятел.
— Мислех, че знаеш — каза Саймън, сбърчил вежди насреща й. Ема си спомни думите на Клеъри, че не може да му каже за виденията си, в които умира, защото Саймън щял да рухне. — Мислех, че са ти казали къде отиват.