Никой като че ли не им обръщаше особено внимание — Джия все още беше погълната от разговор с Джослин и Мерис, а останалите ловци на сенки се бяха струпали около Джулиън и останалите, за да изразят съболезнованията си.
— Така е. Отидоха в царството на феите. Знам.
Инстинктивно Саймън и Изабел дойдоха по-близо до нея. На Ема й се искаше да не изглежда чак толкова, сякаш са се скупчили, за да споделят тайни, при положение че именно това правеха.
— Просто мислех, че досега ще са се прибрали — продължи тя.
— Възнамеряваха да си дойдат вчера. — Изабел изгука и се наведе, за да вдигне Макс, заравяйки брадичка в косата му. — Знам… ужасно е. Ако само имаше начин да им изпратим съобщение.
— Не е като да можехме да помолим Клейва да отложи погребението — добави Саймън.
Ловците на сенки не балсамираха телата на своите мъртъвци, те биваха изгаряни възможно най-скоро, преди да са започнали да се разлагат.
— Джейс ще бъде съсипан. — Изи погледна през рамо към брат си, който държеше Рафи за ръка и говореше с Магнус, вдигнал поглед към него. — Особено защото не е бил тук, за да бъде опора на Алек.
— Скръбта трае дълго — рече Ема със свито гърло. — В началото има много хора, готови да те подкрепят. За него ще е по-добре, ако Джейс е до него по-късно, след шумотевицата на погребението и баналните думи на напълно непознати.
Очите на Изи омекнаха.
— Благодаря. И се опитай да не се тревожиш за Клеъри и Джейс. Знаехме, че няма да бъдем в състояние да се свържем с тях, докато ги няма. Саймън… той е парабатай на Клеъри. Щеше да почувства, ако нещо се е случило с нея. Както и Алек с Джейс.
Ема не можеше да възрази за силата на парабатайската връзка. Сведе поглед надолу, чудейки се…
— Дойдоха. — Беше Магнус, посегнал да вземе Макс от Изабел. Хвърли на Ема странен кос поглед, който тя не можа да разчете. — Братята.
Ема погледна натам. Така беше: бяха навлезли безшумно сред множеството, разделяйки го надве като Червено море. Ловците на сенки се отдръпваха, докато носилките с Ливи и Робърт минаваха между тях и спряха между кладите.
Ливи лежеше, бледа и безкръвна, тялото й беше обвито в бяла копринена рокля, бяла копринена лента превързваше очите й. Златният й медальон проблясваше около гърлото, дългата й кестенява коса беше поръсена с цветя.
Ливи, танцуваща върху леглото си, облечена в рокля от бледозелен шифон, която си беше купила в „Скрити съкровища“. Ема, Ема, виж новата ми рокля! Ема се бореше със спомена, със студената истина: това бе последната рокля, която Ливи щеше да носи някога. Това бе последният път, когато щеше да види познатата й кестенява коса, извивката на бузата й, упоритата й брадичка. Ливи, моя Ливи, моята мъдра малка сова, моята сладка малка сестра. Искаше да изпищи, ала ловците на сенки не плачеха пред лицето на смъртта. Вместо това изричаха древните думи, предавани през поколенията.
Ave atque vale. Шепотът премина през множеството. Ave atque vale, Робърт Лайтууд. Ave atque vale, Ливия Блекторн.
Изабел и Алек се обърнаха към носилката на баща си. Джулиън и останалите от семейство Блекторн все още бяха в плен на поднасящи съболезнования. За миг Ема остана сама със Саймън.
— Говорих с Клеъри, преди тя да замине. — Думите изгаряха гърлото й. — Безпокоеше се, че ще се случи нещо лошо.
Саймън изглеждаше озадачен.
— Какво лошо нещо?
Ема поклати глава.
— Просто… ако не се прибере, когато би трябвало…
Саймън я погледна с разтревожени очи, но преди да успее да каже каквото и да било, Джия пристъпи напред и заговори.
— Ловците на сенки умират млади — каза някой от множеството.
Джулиън не го познаваше: изглеждаше на четиридесет и няколко години, с гъсти черни вежди. Върху бойните му дрехи беше пришит символът на Сколоманса, но иначе нищо не го отличаваше от десетките други хора, дошли при него, за да му кажат колко съжаляват, че сестра му беше умряла.
— Ала петнайсет години… — Мъжът поклати глава. Гладстоун, спомни си Джулиън. Фамилията му беше Гладстоун. — Робърт изживя пълен живот. Беше далечен мой братовчед, между другото. Ала онова, което се случи със сестра ти, никога не би трябвало да се случи. Тя бе просто дете.
Зад гърба на Джулиън, от Марк се откъсна задавен звук. Джулиън каза нещо учтиво, за да отпрати Гладстоун. Всичко му се струваше далечно, приглушено, сякаш целият свят беше обвит в памук.
— Не ми хареса — подхвърли Дру, след като Гладстоун си отиде.