Изглеждаше зашеметен, сякаш беше получил удар, който го беше замаял. Ема спря на известно разстояние от всички и взе ръцете му в своите. Никой нямаше да го сметне за странно, това беше нормална проява на обич между парабатаи. Въпреки това потрепери от смесицата от това да го докосва, ужаса на ситуацията и празното изражение върху лицето му.
— Джулиън — каза и той потръпна.
— Ръцете ми. — Звучеше изненадано. — Не го почувствах.
Ема сведе поглед надолу и си пое рязко дъх. Дланите му бяха безумна плетеница от трески. Някои бяха малки тъмни линии на фона на кожата му, ала други бяха по-големи, като счупени клечки за зъби, които се бяха забили под ъгъл и около тях се процеждаше кръв.
— Имаш нужда от иратце. — Ема пусна едната му китка и посегна към стилито в колана си. — Нека…
— Не. — Джулиън освободи другата си китка. Изражението му бе по-студено от ледник. — Не мисля, че е добра идея.
И се отдалечи, докато Ема се мъчеше да си поеме дъх. Тай и Марк се бяха върнали при останалите от семейство Блекторн. Тай беше близо до Кит, както бе почти винаги, като магнит, залепил се на мястото си.
Ема видя как Марк улови ръката на Кристина и я задържа в своята и си помисли: Аз би трябвало да държа ръцете на Джулиън, би трябвало да съм до него, да му напомням, че на света все още има неща, за които си струва да се живее.
Ала ръцете на Джулиън бяха окървавени и наранени и той не искаше тя да ги докосва. Така както и душата му беше наранена и окървавена и може би той не искаше никой да се доближава и до нея, но с нея беше различно, тя бе неговият парабатай, нали така?
Време е. Безмълвният глас на един от Братята се разля над Полята: те всички го чуха, с изключение на Магнус и Макс, които се огледаха объркано наоколо. Ема едва имаше време да се приготви, преди Мълчаливите братя да допрат факлите си до основите на двете клади.
Огънят лумна нагоре, извиха се златни и червени пламъци и за миг беше почти красиво. А после ревът им я връхлетя като звука на разбиващи се вълни, горещината се разля по тревата и тялото на Ливи изчезна зад пелена от дим.
Кит едва чуваше тихия напев на нефилимите над алчното пращене на пламъците: Vale, vale, vale. Сбогом, сбогом, сбогом.
Пушекът беше гъст. Очите му щипеха и пареха и той не можеше да престане да мисли за това, че за баща му не бе имало погребение, че от него не бе останало достатъчно, за да бъде погребан, плътта му беше превърната от отровата на мантидите в пепел, за която се бяха погрижили Мълчаливите братя.
Не беше в състояние да погледне към семейство Блекторн, затова гледаше семейство Лайтууд. Досега вече беше чул имената на всички, знаеше, че сестрата на Алек се казва Изабел, тъмнокосото момиче, което стоеше, обвило ръце около него и майка си Мерис. Рафи и Макс се държаха за ръце, Саймън и Магнус стояха близо до другите, като малки луни на утеха в орбита около планета на скръб. Спомни си как бе чул някой да казва, че погребенията са за живите, не за мъртвите, за да могат да се сбогуват. Зачуди се за изгарянето: дали беше, за да могат нефилимите да се сбогуват в огън, който им напомняше за ангели?
Видя един мъж да пристъпя към семейство Лайтууд и примига с плувнали в сълзи очи. Беше млад мъж, красив, с къдрава кестенява коса и квадратна челюст. Не носеше бяло като останалите, а обикновени черни бойни дрехи. Докато минаваше покрай Мерис, поспря и положи ръка на рамото й.
Тя не се обърна, нито забеляза. Никой не забеляза. Магнус хвърли поглед за миг, намръщвайки се, но после извърна очи и с вледеняващо усещане в гърдите Кит осъзна, че той е единственият, който бе в състояние да види младия мъж… и че пушекът като че ли минаваше през тялото на непознатия, сякаш беше изтъкано от въздух.
Призрак — помисли си той. — Като Джесамин. Огледа се трескаво наоколо, несъмнено из Нетленните поля имаше и други призраци, мъртвите им крака не оставяха дири по тревата.
Видя обаче единствено семейство Блекторн, сгушени заедно, Ема и Кристина една до друга и Джулиън с Тави, докато пушекът се извиваше около тях. Мъничко неохотно погледна обратно: младият мъж с тъмната коса беше коленичил пред кладата на Робърт Лайтууд. Беше по-близо до пламъците, отколкото би могъл да застане който и да било човек, и те сякаш танцуваха в очертанията на тялото му, разпалвайки огнени сълзи в очите му.
Парабатай, помисли си Кит изведнъж. В прегърбените рамене на младия мъж, в протегнатите му ръце, в копнежа, изписан върху лицето му, видя Ема и Джулиън, Алек, когато говореше за Джейс, и разбра, че вижда призрака на парабатая на Робърт Лайтууд. Не знаеше откъде, но го знаеше.