— Мислиш ли, че ще отидат? — попита Кит.
— Ема и Джулс? Трябва да отидат. Консулът ги вика — отвърна Тай. — Но щом е тя, а не инквизиторът, всичко ще бъде наред.
Наведе се към Кит, който се беше облегнал на стената; миришеше на лагерен огън.
— Мога да го направя и без теб. Да съживя Ливи, имам предвид. Но не искам. Шерлок не прави нищо без Уотсън.
— Казал ли си на някой друг?
— Не. — Тай беше издърпал ръкавите над дланите си и пръстите му си играеха с плата. — Знам, че трябва да го пазим в тайна. На другите няма да им хареса, но когато Ливи се върне, ще бъдат щастливи и няма да ги е грижа.
— По-добре да искаш прошка, отколкото позволение.
Кит се чувстваше замаян.
— Да.
Тай не го гледаше в лицето (никога не го правеше), ала очите му грейнаха обнадеждено, на слабата светлина в коридора сивото им беше толкова бледо, че приличаше на сълзи.
Кит си спомни как Тай спи, как бе прекарал в сън целия ден на смъртта на Ливи и до късно през нощта и как той го беше гледал в ужас от това какво ще се случи, когато се събуди.
Всички бяха ужасени. Тай ще бъде съсипан, мислеха си. Кит си спомни как Джулиън стои над Тай, докато той спеше, и го милва по косата. Молеше се… Кит дори не знаеше, че ловците на сенки се молят, но Джулиън определено го правеше. Тай щеше да рухне в един свят без сестра си, мислили си бяха всички.
А сега той го молеше за това, казвайки, че не иска да го направи без него, и ако Кит откажеше и Тай се прекършеше от напрежението да се опита да го стори сам? Ами ако Кит му отнемеше последната надежда и той рухнеше заради това?
— Имаш нужда от мен? — попита бавно.
— Да.
— В такъв случай — каза Кит, макар вече да знаеше, че прави огромна грешка — ще ти помогна.
В Сколоманса беше студено, дори и през лятото. Училището беше вдълбано в склона на една планина, дълги прозорци минаваха по лицето на скалата. Те осигуряваха светлина, също като полилеите с рунически камъни, висящи в почти всяка стая, но не и топлина. Студът от езерото под тях, дълбоко и черно на лунната светлина, като че ли се беше просмукал в камъните на стените и пода и се разливаше навсякъде, поради което дори в началото на септември Диего Росио Росалес носеше дебел пуловер и палто над дънките си.
Прашни стенни аплици с магическа светлина издължаваха сянката му пред него, докато той бързаше по коридора към библиотеката. Според него Сколомансът отчаяно се нуждаеше от осъвременяване. Единствения път, когато беше посетил училището, брат му Хайме беше казал, че изглежда така, сякаш е било декорирано от Дракула. За съжаление, това беше самата истина. Навсякъде имаше железни полилеи (от които Кийрън започваше да киха), бронзови стенни аплици с формата на дракони, в които бяха поставени прастари рунически камъни, и гигантски огнища с огромни изваяни ангели, застанали заплашително от всяка страна. Хранеха се заедно на дълга маса, която спокойно можеше да побере населението на Белгия, макар че в момента в училището нямаше и двайсет души. Повечето учители и ученици си бяха у дома или в Идрис.
Поради което за Диего беше много по-лесно да скрие един елфически принц на територията на училището. Беше се притеснявал от мисълта да скрие Кийрън в Сколоманса — и при най-добри обстоятелства не го биваше в лъжите, а усилието да поддържа „връзка“ със Зара вече го беше изтощило. Ала Кристина го беше помолила да скрие Кийрън, а той би сторил всичко за Кристина.
Беше стигнал до края на коридора, където беше вратата на библиотеката. Преди много години думата „библиотека“ беше украсявала вратата, написана със златни букви. Сега бяха останали единствено очертанията им. Пантите изскърцаха като подплашени мишки, когато Диего отвори.
Когато го бяха завели в библиотеката за първи път, бе решил, че се шегуват с него. Това беше внушителна стая на последния етаж на Сколоманса, където покривът беше направен от дебело стъкло, през което струеше светлина. През годините, в които училището беше изоставено, огромни дървета бяха пуснали корени в пръстта под пода. Кийрън беше изкоментирал, че май притежавали силата на елфически дъбове. Никой не беше намерил времето или парите, за да ги изкорени, и те бяха останали, заобиколени от праха на натрошените камъни, корените им бяха пропукали пода, плъзвайки се между столове и рафтове. Клони се разстилаха и образуваха свод над етажерките с книги, осейвайки пода и столовете с опадали листа.
Понякога Диего се чудеше дали на Кийрън не му харесва тук, защото му напомня за гора. Определено прекарваше по-голямата част от времето си, настанил се в едно от местата за сядане на первазите, изчитащ (доста мрачно) всичко, което беше взел от раздела за елфите. Беше направил купчина с книгите, които според него бяха верни. Беше малка купчинка.