— Не мисля толкова далеч напред.
Ема се зачуди дали не би трябвало да се поиздокара малко повече — партито трябваше да е неофициално, просто група приятели, събрали се, за да отпразнуват официалното назначение на Ейлийн и Хелън за глави на Лосанджелиския институт.
Или поне това беше официалната версия.
Беше намерила копринена рокля до средата на прасеца от шейсетте години с връзки на гърба, която според нея беше закачлива и ретро, но Кристина изглеждаше толкова елегантна и спокойна, че тя се зачуди дали не трябваше да избере нещо по-официално. Реши да намери голямата си златна шнола и да вдигне косата си. Надяваше се само да не е в куфара й, защото там определено не пипаше.
— Наистина ли изглеждам щастлива?
Кристина прибра един непокорен кичур коса зад ухото й.
— Повече, отколкото съм те виждала някога — отвърна и понеже беше Кристина, всяка дума беше пропита с откровеност. — Толкова се радвам за теб.
Ема се тръшна върху леглото си. Нещо я смушка в гърба. Шнолата й. Тя я грабна с облекчение.
— Ами ти, Тина? Безпокоя се, че ти не си щастлива.
Кристина сви рамене.
— Добре съм. Оцелявам.
— Кристина, обичам те, ти си най-добрата ми приятелка — каза Ема и сега бе лесно да го изрече, „най-добра приятелка“, защото макар Джулиън също да си оставаше най-добрият й приятел, сега той беше и повече от това и най-сетне всички го знаеха. — Не е достатъчно да оцеляваш. Ами да бъдеш щастлива?
Кристина въздъхна и седна до нея.
— Ще стигнем там, Марк и аз. Ние сме щастливи, но освен това знаем, че бихме могли да имаме още по-голямо щастие. И всеки ден се тревожим за Кийрън.
— Свърза ли се с Адаон? — попита Ема.
— Да, но нямам отговор. Може би Кийрън не го иска.
Ема се намръщи. Цялата тази история й се струваше объркваща, но в едно бе сигурна — нямаше нищо, което Кийрън да иска повече от това да бъде с Марк и Кристина.
— Кристина! — долетя глас отвън и Ема полази по леглото до прозореца и го отвори. Миг по-късно Кристина беше до нея. Двете подадоха глави навън и видяха Диего и Хайме да размахват енергично ръце на моравата пред Института. — Кристина! Слез долу!
Кристина се разсмя и за миг, под тихата й тъга, Ема зърна момичето, което трябва да е била в Мексико Сити като малка, лудуващо с братята Росалес и забъркващо се в неприятности.
Не можа да потисне усмивката си. Ще ми се да те бях познавала тогава, Тина. Надявам се да бъдем приятелки през целия си живот.
Ала Кристина се усмихваше и Ема не искаше да развали крехкото й добро настроение с такива тъжни мисли.
— Хайде — каза тя, грабвайки чифт сандали. — Да вървим на плажа.
С помощта на Рейгнър и Кристина, брегът под Института беше блокиран за тяхна лична употреба, мястото беше обградено с омагьосани знаци, които твърдяха, че плажът е затворен заради ужасно нашествие на пясъчни раци.
Магнус беше добавил и магии за заглушаване, които притъпяваха шума на трафика по магистралата. Ема знаеше, че не бе имал пръст във времето, но бе почти така, сякаш го беше направил: съвършен ден, с наситено синьо небе и вълни като син сатен, прошарен със злато.
Ловци на сенки и долноземци осейваха целия плаж със златен пясък, обграден от скали. Алек, висок и красив в пуловер с цвят на слонова кост и черни панталони, помагаше на Катарина и Рейгнър да подредят масите с храна. Ема забеляза, че ръцете му треперят леко, докато нареждаше чинии и клечки за хранене. Магнус беше набавил с магия пелмени от цял свят: китайски цзяо-цзи, японска гьоза, полски пироги със сирене, руски пелмени с масло, корейски манду. Рейгнър беше осигурил бутилки нелепо скъпо вино от любимата си аржентинска изба, както и френска газирана вода и ябълков сок за децата. Катарина бе направила фонтан от швейцарски шоколад, който вече бе привлякъл вниманието на Макс и Рафи.
— Песъчливите пръсти далече от шоколада — тъкмо им казваше Магнус. — Или ще превърна и двама ви в морски гъби.
Кристина се отдалечи надолу по плажа заедно с братята Росалес, за да отиде при Марк, който седеше самичък на купчинка пясък, зареял очи в далечината. Ема се наведе, за да закопчае сандала си, а когато се изправи, Джулиън се беше появил, с навити до коленете дънки и покрити с пясък боси крака, защото си беше играл край водата с Тави и Хелън. Изглеждаше безгрижен по начин, по който Ема не го беше виждала почти никога: синьо-зелените му очи искряха като морското стъкло на китката му, а когато обви ръка около кръста й, по лицето му се разля бавна и непринудена усмивка.