Пред нея падна сянка.
— Здравей, приятелко.
Беше Диего. Приседна до нея на масивната плоска скала, която си беше намерила. Отдавна не го беше виждала толкова неофициален, облечен с тениска и навит спортен панталон. Бруталният, жесток белег върху лицето му зарастваше бързо, както ставаше с белезите на ловците на сенки, но никога нямаше да изчезне напълно. Външно вече нямаше да бъде Съвършения Диего. Но отвътре се беше променил за добро толкова много, помисли си тя. А това бе единственото, което имаше значение.
— En qué piensas? — Беше същият въпрос, който й задаваше винаги, толкова често повтарян, че се беше превърнал в шега между тях. За какво мислиш?
— Светът ми се струва толкова странен сега — отвърна Кристина, загледана в пръстите на краката си, подаващи се от сандалите й. — Все още не мога напълно да обхвана мисълта, че изгубихме Аликанте. Родината на ловците на сенки вече не е наш дом. — Тя се поколеба. — С Марк сме щастливи да бъдем заедно, но сме и тъжни; липсата на Кийрън е като къс, отрязан от връзката ни. Като Идрис, отрязан от света на ловците на сенки. Липсващо парче. Все още можем да бъдем щастливи, но няма да бъдем цели.
За първи път говореше с Диего за странната същност на връзката си. Беше се чудила как ще реагира. Той просто кимна.
— Няма съвършен свят — каза. — Онова, което имаме сега, е рана, но все пак е по-добро, отколкото Студеният мир и Кохортата. Малцина са онези, които имат възможност да променят несправедливостите, които виждат в света, но ти го направи, Кристина. Винаги си искала да сложиш край на Студения мир и ето че той бе отменен.
Странно трогната, Кристина му се усмихна.
— Ами ако никога вече не чуем нищо от Идрис?
— Никога вече е дълго време. — Диего сплете ръце върху коленете си. Досега не бяха чули нищо. Алек, консулът, беше изпратил огнено съобщение в Идрис в деня, в който Студеният мир бе официално отменен, но нямаше отговор. Дори не можеха да бъдат сигурни дали е било получено; магическите бариери около Идрис сега бяха по-плътни и по-силни, отколкото всички бариери, виждани някога. Нефилимската родина се бе превърнала едновременно в затвор и крепост.
— Зара е много упорита. Може да отнеме доста време. — Диего замълча за миг. — Алек ми предложи поста на инквизитор. Естествено, ще има избори, но…
Кристина обви ръце около широките му рамене.
— Поздравления! Това е прекрасно!
Ала Диего не изглеждаше напълно щастлив.
— Имам чувството, че не заслужавам да бъда инквизитор. Знаех, че стражите на Съвета, онези, които работят в Гард, бяха под влиянието на Кохортата. Казах го и на Хайме, когато те влязоха, ескортирайки Зара и останалите затворници, но не повдигнах никакво възражение. Вярвах, че няма как единствено аз да виждам възможен проблем.
— Никой не би могъл да предвиди какво ще се случи — каза Кристина. — Никой не би могъл да си представи подобен самоубийствен гамбит, а нищо друго не би подействало, дори със стражите на тяхна страна. Освен това, да бъдеш инквизитор не е услуга или награда. То е служба в полза на другите. Начин да се отплатиш на света.
По лицето на Диего бавно се разля усмивка.
— Предполагам, че е така.
Кристина му намигна.
— Освен това е хубаво да знам, че ако имам нужда от някого, който да поизопачи Закона в моя полза, ще имам влиятелен приятел.
— Виждам, че си научила твърде много от семейство Блекторн — заяви Диего мрачно.
Над тях премина сянка, по-тъмна от облак и прекалено голяма, за да бъде чайка. Кристина се отдръпна от Диего и отметна глава назад. Летяща фигура се носеше в небето, искрящо бяла на тъмносиния фон. Тя описа кръг и се заспуска надолу, готвейки се да кацне на пясъка.
Кристина скочи на крака и трескаво забърза през скалите към плажа.
Слънцето докосваше хоризонта, огромно пламтящо кълбо от оранжево и червено, нашарило океана с металически златни райета.
Джулиън стоеше до линията на прилива, ярко очертана тъмна ивица върху пясъка. Ема беше до него, а кичури от бледозлатистата й коса се измъкваха от шнолата, с която я беше прибрала; Джулиън тайничко се радваше. Обожаваше косата й. Обожаваше да може да стои до нея по този начин, да я държи за ръка, без на никого да му трепне окото. Всъщност, почти всички, които ги познаваха, го приемаха толкова добре, че нямаше как да не се зачуди дали мнозина от тях не бяха подозирали нещо.
Може би бяха. Той нямаше нищо против.
Отново рисуваше Ема, когато успееше да я накара да седи неподвижно и да му позира. Толкова дълго я беше рисувал тайно, рисунките бяха единственият израз на чувствата му, че да я рисува как се движи и се смее, и се усмихва, неясно петно от злато и синьо, и кехлибар, бе едва ли не повече, отколкото сърцето му бе в състояние да понесе.