Рисуваше и Тай, досами водата, и Дру, замислено загледана или намръщена, Хелън и Ейлийн заедно, и Марк, вдигнал очи към небето, сякаш винаги търсеше звездите.
Рисуваше и Ливи. Рисуваше онази Ливи, която бе познавал и обичал цял живот, а понякога рисуваше Ливи от Туле, която му бе помогнала да изцели сърцето си от раната, оставена от загубата на сестра му.
Тя никога нямаше да се излекува напълно. Винаги щеше да боли, като смъртта на майка му и тази на баща му. Като смъртта на Артър. Той щеше да бъде като всички останали ловци на сенки — кърпеж от обич и скръб, от спечелено и изгубено. Обичта ти помага да приемеш скръбта. Трябва да изпиташ всичко.
Сега вече го знаеше.
— Джулс, може ли да поговоря с теб?
Джулиън се обърна, без да пуска ръката на Ема. Беше Марк. Златната светлина на слънцето караше златните му очи да греят по-ярко; Джулиън знаеше, че все още скърби за загубата на Кийрън, но поне сега, на плажа със семейството си, той се усмихваше.
— Няма проблем — каза Ема с усмивка и като го целуна по бузата, се отправи надолу по брега, за да поговори с Клеъри, която стоеше заедно с Джейс.
Марк напъха ръце в джобовете на дънките си.
— Джулс, Алек ми предложи работа, да участвам в ръководенето на Съюза, и не съм сигурен дали трябва да приема. Имам чувството, че би трябвало да остана тук и да помагам на Хелън и Ейлийн, докато вие пътувате, така че да не трябва да се тревожите. Ти толкова дълго се грижеше за всичко. Сега аз би трябвало да го правя.
Джулиън усети прилив на обич към брат си. Ако някога бе имало каквато и да било ревност, тя си беше отишла. Единственото, което изпитваше сега, бе радост, че Марк се беше върнал.
Сложи ръце на раменете му.
— Приеми работата.
Марк изглеждаше изненадан.
— Да я приема?
— Не е нужно да се притесняваш. Нещата вече не са такива, каквито бяха — каза Джулиън и за първи път, докато изричаше думите на глас, наистина ги вярваше. — В миналото трябваше да се грижа за всичко, защото нямаше кой друг да го прави. Ала сега Хелън и Ейлийн са си у дома. Те искат да се грижат за Института, за децата, това е всичко, което искаха от години. — Той понижи глас. — Винаги си бил част от два свята, елфическия и нефилимския. Ако приемаш работата, можеш да превърнеш това в твое предимство. Направи го. Искам да бъдеш щастлив.
Марк го притегли в силна прегръдка. Джулиън го прегърна, докато вълните се разбиваха около краката им, прегърна го толкова здраво, колкото си бе представял, че го прави през всички години, в които брат му го нямаше.
— Марк! Марк!
Двамата братя се отдръпнаха един от друг. Джулиън се обърна изненадано и видя Кристина да тича към тях по брега, провирайки се между сепнатите гости на партито. Бузите й бяха пламнали от вълнение.
Стигна до тях и сграбчи ръката на Марк.
— Марк, mira — каза, а гласът й се извиси от възбуда. — Виж!
Джулиън отметна глава назад, като всички останали, запленени от гледката на елфически кон, кръжащ над тях. Бял кон с две златни и две сребърни копита и алени очи. Беше Уиндспиър, а на гърба му седеше Кийрън.
Слънцето залязваше сред един последен взрив ярка светлина, когато Уиндспиър се приземи на плажа, вдигайки облачета пясък с копитата си. Макс извика от удоволствие при вида на коня и Магнус побърза да го дръпне назад, докато Кийрън скачаше от гърба на жребеца си. Носеше пищно тъмносиньо облекло, от онези, които Джулиън едва разбираше — очевидно бяха намесени кадифе и коприна, и някаква тъмносиня кожа, на всичките му пръсти блестяха пръстени, а косата му също беше тъмносиня. Имаше ефирен и стряскащ, и мъничко неземен вид.
Вид на елфически крал.
Очите му се плъзнаха неспокойно по множеството гости на партито и се впиха в Марк и Кристина. По лицето му бавно се разля усмивка.
— Помни — каза Марк, уловил Кристина за ръка, прошепвайки го толкова тихо, че Джулиън се зачуди дали изобщо се очакваше да го чуе. — Помни, че всичко това е вярно.
Двамата с Кристина се затичаха. Уиндспиър се издигна във въздуха, кръжейки щастливо над главите им. Джулиън видя как Ема, застанала близо до шоколадовия фонтан, плесна с ръце от удоволствие, докато Марк, Кийрън и Кристина се хвърляха в прегръдките си.
— Е — каза Алек. Двамата с Магнус се бяха подслонили в подветрената страна на една голяма скала, изронена през годините от солта и вятъра. Облегнат на нея, Магнус изглеждаше млад по начин, от който сърцето на Алек едва не се пръсна от обич и носталгия. — След като сега съм консулът, предполагам, че аз създавам правилата.