— Кийрън — каза Кристина и той я погледна между факлите с любопитно изражение. Не беше сигурна дали би трябвало да го попита, но това бе по-силно от нея. — Изпратих съобщението ни до Адаон преди цяла вечност и така и не получихме отговор. Дълго ли ти отне да решиш да дойдеш?
— Не — заяви Кийрън твърдо. — Адаон не ми каза веднага, че сте му изпратили съобщение. Нямах представа, че сте се свързали с него. Опитвах се да ви забравя, да бъда добър крал и да се науча как да водя пълноценен живот без вас. — Кичур от косата му стана сребристосиня. — Беше ужасно. Мразех всяка минута. Най-сетне, когато не бях в състояние да издържа нито миг повече, отидох при Адаон и го попитах дали би искал да се смени с мен. Той отказа, но именно тогава ми предложи къщурката.
— Не мога да повярвам, че го е направил! — възмути се Кристина. — Би трябвало незабавно да се свърже с теб!
Кийрън й се усмихна и тя се зачуди как бе възможно някога да сметне каквото и да било у него за сурово или далечно. Те дойдоха по-близо един до друг, тиха групичка от трима, насред огъня и смеха, доближили глави.
— Наистина ли ще се получи? — Марк изглеждаше загрижен. Протегна ръка и изтръска пясъка от кадифения ръкав на Кийрън. — Наистина ли има място, където бихме могли да бъдем заедно?
Кийрън вдигна ключа, който висеше на верижка около врата му — изглеждаше прастар, месингово сребро, почерняло от годините. — Сега къщурката е наша. Тя ще ни даде кътче, където няма крале и кралици, няма смъртни и феи. Само ние тримата заедно. Няма да бъде през цялото време, но ще бъде достатъчно.
— Засега съм благодарна за всеки миг с двамата, който мога да имам — каза Кристина и Кийрън се наведе, за да я целуне леко. Когато се изправи, Марк им се усмихваше.
— Мисля, че с Кристина ще бъдем доста заети. Покрай това, че семействата ни ще бъдат в различни Институти и работата ни за Съюза. Ти също ще бъдеш зает с новото си кралство. Времето, което прекарваме заедно, ще бъде наистина скъпоценно.
Кристина потупа джоба си.
— Диего и Хайме казаха, че и двамата ще са благодарни, ако аз държа Етернидад под око. Така ще трябва просто да ни изпратиш съобщение, Кийрън, и ние ще дойдем при теб.
Кийрън придоби замислен вид.
— Ще ми донесете ли един от онези календари с котки, които толкова харесвам? Бих искал да украся къщурката.
— Нали знаеш, че има и други календари. Със зайци и кученца, например — каза Марк с широка усмивка.
С блажено изражение Кийрън отметна глава, за да погледне звездите.
— Това действително е земя на чудесата.
Кристина погледна двамата, сърцето й беше толкова преизпълнено с обич, че болеше.
— Действително е така.
Когато Алек и Магнус се върнаха на брега, той беше преобразен.
— Планирал си това? — Магнус се огледа удивено наоколо.
Не бе имал представа — ни най-малка — но това не можеше да бъде сбъркано. Двамата с Алек толкова нощи бяха лежали будни в апартамента си в Бруклин, докато вентилаторът се въртеше бавно на тавана над тях, споделяйки си шепнешком мислите и плановете си за далечния ден, в който щяха да дадат обетите си в златно и синьо. И двамата бяха наясно какво искат.
Приятелите им бяха действали бързо. Ловците на сенки си бяха сложили сватбени руни, обявяващи, че ще станат свидетели на церемония на любов и обвързване. Долноземците бяха завързали кобалтовосини копринени ленти около лявата си китка, както правеха церемониално гостите на магьоснически бракосъчетания. Беше минало толкова време, помисли си Магнус, откакто бе присъствал на церемония на един от своите. Никога не бе предполагал, че ще се случи на него.
Блещукащи факли, с недокосвани от вятъра пламъци, чертаеха по брега пътека, която отвеждаше до дървена платформа, поставена така, че да се вижда морето. Магнус бе израснал на място, откъдето можеше да вижда морето и веднъж — само веднъж — бе споменал на Алек, че би искал да се ожени под шума на вълните. Сърцето му сякаш се пръсна на безброй радостни късчета, задето Алек не беше забравил.
— Радвам се, че прие — рече Алек. — Нямаше да ми е особено приятно да ги помоля да махнат украсата. А вече казах на децата, че имам изненада за теб.
Беше по-силно от него — Магнус го целуна по бузата.
— Все още ме изненадваш всеки ден, Александър. Ти и твоето лице на покерджия.
Алек се засмя. Докато приятелите им им махаха да се приближат, Магнус чу възторжените им викове, понесени от вятъра. Руни проблясваха в златно на светлината на факлите, кобалтовосиня коприна шумолеше на вятъра.