Тай хвърли нещо в океана, телефона си, предположи Кит. Завинаги се отърваваше от Черната книга и нейните образи. Това поне бе нещо. Кит гледаше как Тай нагазва малко по-навътре във водата, отметнал глава, усмихвайки се на Ливи, която единствен той можеше да види.
Запомни го така, помисли си Кит, щастлив и усмихнат. Пръстите му се вдигнаха, за да докоснат избелелия белег на лявата му ръка, където Тай му бе нарисувал руната за дарба, сякаш преди цяла вечност.
Джем сложи ръка на рамото му.
— Да вървим — каза Джем меко, както винаги. — За никого не е добре да гледа назад твърде дълго и да забрави, че бъдещето е пред него.
Кит се извърна, за да ги последва в новия си живот.
Започваше да съмва.
Сватбеното тържество беше продължило цяла нощ. Много от гостите бяха отишли в Института, залитайки, за да поспят (или бяха отнесени, въпреки протестите си, от родителите и по-големите си братя и сестри), но неколцина все още бяха на брега, сгушени върху одеяла, и гледаха как слънцето изгрява зад планините.
Ема не си спомняше по-хубаво празненство. Беше се свила върху раирано одеяло заедно с Джулиън, закътани под една издадена скала. Пясъкът под тях беше хладен, посребрен от утринната светлина, а по водата тъкмо започваха да танцуват златни искрици. Тя се облегна на гърдите на Джулиън, който беше обвил ръце около нея.
Пръстите му се плъзнаха нежно по ръката й, танцуващи по кожата й. З-А К-А-К-В-О М-И-С-Л-И-Ш?
— Просто се радвам за Магнус и Алек — отвърна тя. — Толкова са щастливи и ми се струва, че един ден и ние бихме могли да бъдем щастливи по същия начин.
Джулиън я целуна по върха на главата.
— Разбира се, че ще бъдем.
От пълната му увереност по тялото й се разля топлина, сякаш се бе увила в меко одеяло. Вдигна очи към него.
— Помниш ли, когато беше под влиянието на магията? И аз те попитах знаеш ли защо свалих всички онези неща от стената в дрешника ми? И ти отвърна, че е понеже вече знам кой е убил родителите ми и той е мъртъв. Защото съм си отмъстила.
— И грешах.
Ема улови една от ръцете му в своята. Беше ръка, позната й като нейната собствена — познаваше всеки белег, всеки мазол; радваше се на всяко петно от боя по нея.
— А сега знаеш ли?
— Направи го, за да почетеш родителите си — отвърна Джулиън. — За да им покажеш, че си продължила напред, че няма да позволиш отмъщението да контролира живота ти. Защото те не биха искали това за теб.
Ема целуна пръстите му. Той потрепери и я притегли по-близо до себе си.
— Точно така. — Вдигна очи към него. Утринната светлина превръщаше разрошената му от вятъра коса в ореол. — Тревожа се обаче. Може би не биваше да пожаля Зара. Може би Джия и консулът трябваше да арестуват всеки симпатизант на Кохортата, като Балог, не само онези, които се биха. Хора като него са причината нещата да се развият по този начин.
Джулиън гледаше океана, който постепенно изсветляваше.
— Можем да арестуваме хората единствено за онова, което правят, не и за това какво мислят. Постъпим ли по друг начин, с нищо няма да сме по-добри от семейство Диърборн. Много по-добре сме с онова, което имаме сега, отколкото бихме били, ако бяхме станали като тях. Освен това — добави, — всеки избор има дълготрайни последици. Никой не знае какъв ще бъде крайният резултат от което и да било решение. Единственото, което можем да сторим, е да направим най-добрият избор в момента.
Ема отпусна глава на рамото му.
— Помниш ли когато идвахме тук като деца? И строяхме пясъчни замъци?
Той кимна.
— Когато те нямаше, по-рано това лято, непрекъснато идвах тук. Мислех си за теб, за това колко много ми липсваш.
— Минаваха ли ти секси мисли? — Усмихна й се широко и тя го плесна през ръката. — Няма значение, знам, че са ти минавали.
— Защо ли ти казвам каквото и да било! — възнегодува Ема, но и двамата се усмихваха по леко глупашки начин, който, сигурна бе, всеки страничен наблюдател би намерил за нетърпим.
— Защото ме обичаш.
— Така е — съгласи се тя. — Дори повече, отколкото преди.
Ръцете му я прегърнаха още по-силно и тя го погледна; лицето му беше обтегнато, като от болка.
— Какво има? — попита го озадачено; не бе искала да каже нещо, с което да го нарани.
— Просто мисълта — гласът му беше нисък и дрезгав, — че мога да говоря за това, с теб. Това е свобода, която никога не съм си представял, че ще имаме, че аз ще имам. Винаги съм мислел, че искам невъзможното. Че най-доброто, на което бих могъл да се надявам, е живот на тихо отчаяние като твой приятел, да бъда близо до теб, докато ти живееш своя живот, а аз ставам все по-малка част от него.